Дъждът трополеше по дървената фасада на верандата. Отпуснат върху люлеещия се стол, пиех сутрешното си кафе. Очите ми не можеха да се наситят на всяка една безценна капка, попадаща върху сухата пръст. Уханието на тревата изпълваше дробовете ми с благодат. Целият ми живот се намираше пред очите ми. Земята, която обожавах да обработвам и поддържам.
Годинките си минаваха, а аз възхвалявах Бога за втория шанс, който ми предостави.
Преди две години получих сърдечен удар, който за малко да остави трите ми дечица без баща и милата ми жена без закрила. Работех като готвач в големия град. Елитният ресторант, с най- високопоставената клиентела и доста добро заплащане, ме бяха впечатлили. Винаги се информирах за новите тънкости, които нахлуваха във сферата на готварството. Животът ми протичаше ужасно енергично. Секундите се употребяваха за часове и винаги оставях хората след себе си изумени. Предложенията за работа следваха всяка моя крачка, но както гласи поговорката ,,камъкът си тежи на мястото’’, аз отказвах постоянно. Познавах кухнята си толкова добре, сякаш бе в моя дом. Един фатален ден се запътих към склада, за да направя ревизия на съдържанието му. Пристягаха ме гърдите, но предположих, че е от уморителния завършек на деня. Приседнах на един стол и се замислих дали да оставя работата за утре. Но сърце не ми даваше, защото всеки ден си имаше неговата напрегнатост. Насилих да се изправя и тогава усетих най- болезненият разрез в живота си. Отпуснах ръце и притворих очи. Въздухът не ми достигаше, но нямах сила да разкопчея копчето на готварската си униформа.
Чувах изплашените гласове на колегите ми и тъй като съм научен да създавам спокойствие и организация, се опитах да ги успокоя. Езикът ми стоеше подпухнал между зъбите ми, без признак да издаде звук. Започвах да се плаша от самия себе си. Причерня ми пред очите и изгубих картината напълно. Мозъкът ми работеше устремено да ме върне в съзнание.
Сирена от линейка се чуваше и още по-уплашени доктори си крещяха един на друг. Говореха за байпас и някакви сърдечни запушвания. Не можех точно да разбера, но чувствах, че е доста сериозно. Притеснението нямаше да ми помогне, затова си представих сладките лица на децата ми. Помолих се на Бог за втори шанс, в който повече щях да наблегна на семейството си, отколкото на кариерата и потънах в тъмнината...
Сега почиващ, с наслада, отглеждам сам продуктите си и се възхищавам на самото им развитие, преди да стигнат до кухнята. Там в големия град мисълта ми, че ще получа стоката, която идва от магазина, никога не ме водеше до мисълта колко любов и грижи е имал всеки един продукт, преди да достигне до мен. Спокойствието на природата ми помагаше да удължа живота си и да се порадвам още малко на семейството си. И всичко това благодарение на Бога, който чу моята молитва...
© Елeна Всички права запазени
Liliyanaandreeva (Лиляна Благоева Андреева)
rozza (Радка Миндова)