Болка
1 мин за четене
За първи път се почувства безсилна пред стореното от човешка ръка. За първи път усети вина, за нещо което не бе сътворила. Усети целия гняв, който се бе събрал в недрата на земната кора. Пожела да отмъсти, но съзна, че така ще се превърне в нищожество, също като тези които бяха направили това с коня. Усети вкуса на кръвта му, носена от вятъра. Нашепваше болка, страх и гняв... Докосвайки животинското му лице, тя усещаше болката. Толкова силна и непреодолима, беше забравен и изоставен. Нямаше никой на света за него, никой след изчезването на неговия господар. Сега на свой ред се бе появила тя - толкова малка и беззащитна, изплашила се от неговия вид, проплакала при усещането на неговата болка, толкова истинска, колкото никой до сега.
Момичето усещаше всяка болка, всеки миг на страдание, всяка капка кръв попила в пръстта. Откъсна парче от кожата на чантата си, с такава големина, че можеше да обвие ръката си. Изряза една дупка и постави парчето плат на осакатеното място на лицето на коня. Сега вече не бе грозноват и плашещ, имаше смисъл да се взира в очите му - издаващи спокойствието на непоколебимия дух.
Докосваше линиите по лицето му и попиваше тъгата. Беше свикнала да усеща хорската болка, да чува за нея и да я изпитва, но за първи път ставаше свидетел на животинско, безмълвно страдание. Усещаше се във всяко едно туптене на пулса му, това беше болка с която той беше свикнал. Можеше да научи и нея. Беше способен да я научи на толкова много неща, но тя не пожела нищо от него. Повярва в милосърдието на погледа му и се впи в него. Всяка една клонка, всеки един камък, всеки полъх на вятъра нашепваше за очите, които трябваше да намери. Усети, че вече е защитена, изпита топлината на закрилата. От днес нататък имаше съюзник, който не би й изменил. Събираше ги неуловимата болка, по тъгата за изгубеното минало...
Момичето усещаше всяка болка, всеки миг на страдание, всяка капка кръв попила в пръстта. Откъсна парче от кожата на чантата си, с такава големина, че можеше да обвие ръката си. Изряза една дупка и постави парчето плат на осакатеното място на лицето на коня. Сега вече не бе грозноват и плашещ, имаше смисъл да се взира в очите му - издаващи спокойствието на непоколебимия дух.
Докосваше линиите по лицето му и попиваше тъгата. Беше свикнала да усеща хорската болка, да чува за нея и да я изпитва, но за първи път ставаше свидетел на животинско, безмълвно страдание. Усещаше се във всяко едно туптене на пулса му, това беше болка с която той беше свикнал. Можеше да научи и нея. Беше способен да я научи на толкова много неща, но тя не пожела нищо от него. Повярва в милосърдието на погледа му и се впи в него. Всяка една клонка, всеки един камък, всеки полъх на вятъра нашепваше за очите, които трябваше да намери. Усети, че вече е защитена, изпита топлината на закрилата. От днес нататък имаше съюзник, който не би й изменил. Събираше ги неуловимата болка, по тъгата за изгубеното минало...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вяра Ангарева Всички права запазени
