Прибирайки се след поредната сбирка с класа си, той отново остана разочарован, все едно пребито младо момче. Прибира се и пак отваря хладилника и взима още студената бутилка вино. Налива виното в чашата и си мисли.

- Къде сбърках? Има ли Господ, по дяволите?

Пак сяда пред компютъра, намира си музика за отчаяни сърца и души.

Пак гълта на дълго и широко виното и се оставя на отчаянието си.

Седи като опиянен глупак, пред очите му излиза образа на един ангел - изящен, прелестен, блястящ...

В него момчето вижда момичето от сбирката си.

- Пита къде сгреших този път?
Ангелът си замълчава и в царството си изчезва.

Момчето, подлудян от тези постоянни негови видения и мъка, пак натяга не на чашата, а на цялата бутилка.

Казва си  - Кво ми дреме, щом тя не е с мен  тогава и щастието няма да бъде!

- Щастиеее, че то е като омразата!
Момчето този път със сълзи и със силен глас вика:

- Къде сгреших? - Как позволих да бъда такъв идиот?

Изведнъж ангелът се появява и казва:

- Грешката ти беше, че ме обичаше прекалено истински!

- Истински, че не можех да повярвам на това!

Момчето ту с мъка, ту с някаква усмивка казва:

- Защо е грешка?

- Нима друг те е обичал колко мен ли?

- Нима друг си пожертва душата!?