Въпросът за чумната пандемия след 1347 година и нейното отражение върху общото
развитие на средновековна Европа е един от най-популяризираните и детайлно
представени проблеми в европейската медиевистика. Интересът към този проблем се
появил през втората половина на XIX век и през 1893 година, когато Fillip
Gasquet изказал мнението, че Черната смърт бележи края на Средните векове1.
Според него тази пандемия2 била една от основните причини за упадъка на Църквата
и най-вече на манастирите в Западна Европа. Тази перспектива била продължена от
друг изследовател - Coultan, който смята, че драстичният спад на населението
довел до нарастване на стандарта и благосъстоянието на оцелелите, което от своя
страна породило Ренесанса и протестантската Реформация.3 John Thompson не вижда
такава непосредствена връзка и концентрира своето внимание изцяло върху
психологическия ефект от Черната смърт. Според него тази пандемия може да се
сравни единствено с унищожителната сила на Първата световна война4. Тази линия
на разсъждения се подкрепя и от някои по-късни историци като Yves Rennoard,
който поставя Черната смърт сред трите най-тежки катастрофи в историята на
света5. Някои марксистки историци също насочват своето внимание към Черната
смърт като важен фактор за промени в социалната структура на средновековното
общество. Руският медиевист Космински смята, че чумната епидемия била част от
обща икономическа и социална криза6, а това мнение се споделя и от някои западни
историци като Michael Postan7. Той смята, че кризата започнала в средата на XIII
век и че след 1300 г. от н.е. Европа била вече по-бедна и по-гладуваща, а
Черната смърт само довършила унищожителността на кризата и упадъка. Друг френски
историк - Raymond Delatouche твърди, че тази криза била не толкова материална,
колкото морална.8 За разлика от Западна, Централна и дори райони в Източна и
Югоизточна Европа (Византия и руските земи например) българските земи остават
встрани от интереса и изследванията по този крайно интересен и важен за родната
историческа наука проблем. Това се дължи на няколко фактора, най-важните от
които са липсата на категорични преки писмени доказателства за чумата от 1347 и
последвалите чумни вълни през XIV, XV и XVI век, а също и на липсата на
систематично обработени археологичеки данни. Всъщност съществуват някои косвени
сведения и догадки в тълкуването на единични писмени и археологически данни, но
до този момент не са правени опити за представяне на чумната пандемия от втората
половина на XIV и първата половина на XV век като един от най-важните фактори в
историческото развитие на българите Независимо дали в края на 1347 или късната
пролет на 1348 година чумната епидемия навлязла в българските земи и
впоследствие избухвала периодично. Едно от косвените свидетелства за това е
свързано с два гроба от края на XIV век в средновековния Дръстър. Според
археолозите, провели тези разкопки, кремираните индивиди в гробове №190 и №192
могат да се свържат с третата вълна на чумната пандемия, която избухнала през
1369 година и върлувала почти осем години27. Самият акт на кремиране е толкова
необичаен, че археолозите го приемат като изключение и опит за хигиенни мерки с
цел ограничаване на епидемията. тази болест убивала най-вече тези, които били
родени след края на предходната епидемия и не притежавали имунитет. Високата
детска смъртност е засвидетелствана в западно-европейските извори и нейната
проява и в българските земи е логична и закономерна. Ето защо наред с
общоприетите фактори за демографския срив от периода на ранното османско
владичество трябва да поставим и фактора чумна пандемия, който довел (в
съчетание с политическите, военните и обичайни природо-климатични сътресения) до
демографски срив и почти пълно обезлюдяване на някои български области като
Добруджа например. Вероятно изтеглянето на българското население към планините е
било предизвикано както от политически причини, така и от стремежа да се избегне
или поне намали унищожителното въздействие на връхлитащите през сравнително
кратки периоди чумни епидемии.