„От миналото ще вземем огъня, а не пепелта.”
                                                               Жан Жорес
Нашият свят е сатирична пиеса с черен таван и черен под, а всеки от нас играе роля и други подроли. Апатично ми е да пиша за този опиат, който е обзел масите. Въпреки това аз съм участник в същото представление и дори да вярвам в редакторските си способности, аз се явявам като една от куклите без конци.
Различните трепети, обгърнали актьорите, са видни не за публиката, а за самата душа. Аз го усещам във въздуха, просто защото имам сърце. Куклите на конци мислят, че са различни от предишните с пластмасови души. Вярно ли е?
Не малко писатели отделят част от творческото си внимание на тези недъзи. Народопсихологът Иван Вазов ни е оставил достатъчно уроци в произведенията си, стига някой да не умее да чете сценария си. Засегнал различни язви на следосвобожденската пиеса, той ни дава огромни знания и за днешното общество.
Макар че от недълго време съм в тази трагико-комична постановка, а се чувствам като някой чистач, който чака с метла да премахне от сцената новата мъртва кукла. И оттук идват моите противоречия. Кои са мъртви? В душите си повечето са нищожества следователно не живеят, други са част от многото сълзливи, меланхолични и порцеланови предмети, които просто съществуват, а трети са паднали ангели, предаващи се още при първата земна битка. Кои са по-мъртви?
Синдромът „чичовци” може да бъде пагубен за един човек, а от друга страна аз го виждам като лудост или лицемерие в днешните очи. Миналото е част от „днес” и трябва да присъства и „утре”, затова Вазовите чичовци не са коренно променени в днешната модерна композиция. Тяхната черна пелерина, забулваща красивото, е във физическа форма, докато българите днес са бедни душевно и за тях небето е покрито в тъмнина и през деня. Самите те търсят черната покривка на очите си, защото са неспособни да вкусят от горчиво-сладкия вкус на свободата. Лесно е да се каже кой е сгрешил и кой е постъпил добре, когато мине време и всеки погледне по друг начин на случилото се. По този повод мога да цитирам Ливий: „По-лесно е да се порицае миналото, отколкото да се поправи.”
Всеки има право да каже, че Селямсъза, Копринарката, Хаджи Смион, Йотата са дребнави, несдържани и бездейни, но аз лично предпочитам тяхната открита и прозрачна хитрост. Ако трябва да говоря като данъчен служител, то тук е подходящо да използвам мисълта на Ларошфуко: „Лицемерието е данък, който порокът плаща на добродетелта.” Не ми е нужно да вярвам на чуждото мнение и да оправдавам нечия гузност, щом мога да виждам и чувствам в разрез с много хора.
Предпочитам да слушам „приятните” обиди, присъстващи в междусъседската разпра между съпругите на Селямсъза и Копринарката, защото уважавам искреността и откритостта. Смея се на хората, които не могат да кажат това, което мислят с такава лекота. Не случайно тези хора са част от масата.
Всеки от нас намира в репликите си неуреденостти, но куклите на конци не притежават смелост, воля, инициативност и решават, че могат да бъдат сценаристи на плуващите си в кръв крайници. Живеят в алтернативни светове като компютърна игра, любовен пасаж от книга или дълго увеселение от комедиен филм. Това ги прави предвидими, нормални и са напълно в реда на сценария.
Очаквам повечето да възроптаят на моя разказ, но аз вярвам, че те не могат да изневерят на кукловодния си нрав и ще запазят мнението си за себе си, но „предателят предава преди всичко себе си” (Плутарх). В завършек мога да кажа, че се усеща дима от актьорските мисли. С колкото и голям мошенически опит да са участниците в кукления театър те остават в пределите на ума, защото конците не позволяват на играчките да имат глас и позиция.
„Чичовците” от Вазов може да най-черните същества, но аз предпочитам ярко черно пред мръсно бяло. В нашия бърз и кратък живот на Земята съдбата ни е дала най-голяма утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието.
„Този, който не помни миналото, е осъден да го повтаря.”
                                                                                          Сантаяна