Човекът без лице
Няма как да го запомните, и да е минал покрай вас. И утре отново да го срещнете, как ще го различите, та той няма лице. По дрехите не става, сезоните се менят, модата бързо скача нанякъде, не живее зле, че да износва едни и същи дрехи. Навярно си има достатъчно тоалети, здрави обувки също, въпреки че съм сигурен, не обича да скача из локвите след пролетния дъжд. Не съм сигурен дали изобщо обича нещо или някого, дали изпитва задоволство, или радост, или пък през сърцето му понякога пробягва кратка въздишка. И ако това е така, как да го разбера, та той няма лице.
Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си, по-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш, не ще се обърка, толкова пъти го е минавал, че и със затворени очи да тръгне, отново ще върви със сигурни твърди крачки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, по-точно няма какво да мисля, те в други ден освен да си сменя лицето, може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това, го забелязах, човека, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.
29.09.2010 Любомир Николов
© Любомир Николов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Здравей, Любо!
Страхотно есе!
Адмирации!
Николай
-
Нина, оценявам казаното от височината на твоята възраст като голям комплимент. Поздрави!
Марина, замислих се, дали душата може да е чиста, а лицето- не! Поздрави! -
Уникално есе!Много интересен замисъл .. Поздравления!
-
Замислящ разказ!!!
На лицето понякога се слага усмихната маска - душата да е чиста, обаянието, което излъчва тя!!! -
И от мен, Силвия!
-
Поздрав и от мен Любо!
-
Стенли, аз ти благодаря за оценката!
Ивон, наистина с многото лица са най-опасни. Макар, че хамелеоните не можем да упрекваме за тяхната същност. Благодаря ти!
Росица, по средата на написаното го подкарах към есе. Защото може и да се развие като сюжет, но явно съм под въздействието на категоричността на някои хора, в които е и хляба, и ножа. Поздрави! -
Наистина интересен размисъл, който замисля
Благодаря ти, че сподели! -
Толкова много безлични срещам напоследък. Тихи, кротки, без собствено мнение, наплашени, никога не си навличат беля на главата и затова избуяват бързо, като троскота. Тези хорица, за да постъпят на желаната работа не само брадата ще си избръснат, но и душата ще си продадат на дявола.
Поздрав за позицията, изразена в есето!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Поздрави, Любо !