Когато силата потъне зад хоризонта на духа ти и реалността те измъчва - заспиваш. Затваряш очи за миг отмора и потъваш в съня... сънят, който те отвежда далеч от същата тази тягостна реалност, от която бягаш с всяко премигване, с всяка открадната илюзия...

Когато празнотата запълва деня ти, започваш нов, нереално красив живот, заживяваш в сънищата си. Там, където си напълно защитен от болката на действителността и студенината на реалното, където фантазията те обхваща в топлата си сияйна прегръдка и те оставя да се чувстваш спокоен и сигурен.

Тогава денят и нощта се сливат, а границата между въображаемото и действителността се размива безвъзвратно и заживяваш в сънищата си. Там е твоят свят. В останалото време просто съществуваш, очакващ момента, в който отново ще потънеш отвъд въобразимото и всичко отново е наред, и си щастлив...

Уморен от жестокостта на истината, изграждаш крепост от илюзии, зад която се бориш да запазиш остатъците от себе си, намираш сигурност за болната си душа.Сънуваш, за да почувстваш, за да се засмееш, било то с глух смях; да заплачеш, макар и с кристално безчувствени сълзи; да целунеш, макар безплътно сковани да са устните на химерата, която нереално обичаш. Ставаш човека, който искаш да бъдеш в свят такъв, в какъвто желаеш да си... превръщаш се в плод на собствената си измислица, но това крехко съществуване ти харесва. Владееш всичко, няма начин да бъдеш ранен - в съня си усещаш само това, което искаш да почувстваш, слушаш само това, което искаш да чуеш. Загубваш представа за реалния свят и законите, които действат в него. Определяш свои правила, твоята воля властва и това ти дава сигурността, която действителният свят ти отнема с несправедливостите си.

А кой е реалният свят? Все още ли го има? Да, реалността е все още някъде там и те чака, и ще продължава да чака да се завърнеш при нея и всичките ú недостатъци. А твоят свят те дърпа към себе си, но ти не се съпротивляваш - няма и защо...