Хубавото на паметта е, че забравя. А после услужливо сглобява в съзнанието ти една правдоподобна картина на случилото се.
Хубавото на паметта е, че когато (ако) успее да се освободи от емоциите, хладнокръвно пренаписва миналото.
И хубавото на паметта е, че е точна в подробностите (в някои от тях) и манипулативна, що се отнася до изводите.
С паметта ми отдавна си играем на гоненица, впрочем. Не, не страдам от Алцхаймер. Но от известно време й поставям малки миши капани, улавям я, записвам я и я прочитам след време. Много е поучително. Хващам я, например, как като малко дете се опитва да ме излъже с изцапана от шоколад ръчичка, скрита зад гърба, и докато ме гледа с ококорени очи, произнася: "...обичаща, нежна, достойна..." (такава искат да се самоописваме в един конкурс за есе). Я да видим какво съм си записала в онзи момент? О, не! Мотивите ми са били много, много по-...! И паметта ми изчезва с усмивката на котарака от "Алиса".
Сядам да пиша по темата: "Изкуството да си жена... На мода са силните жени!..." и се опитвам да изчопля от паметта си онези случки, в които съм "... силна, емоционална, разбираща...". Обичам да пиша.
Обичам да пиша истински неща. Затова се сепвам. Всеки един спомен, който изправям пред огледалото на истината, крещи: "Не виждате ли!? Тя е гола! Гола е без емоциите си! Беззащитна е без илюзиите си! И оставена на милостта ви да съдите слабостите й!". И се ужасявам да не се окажа в положението на онези нещастници, потърсили "Цената на истината", за да изкрещят на близките си и на света: "Хей! Махнете си розовите наочници! Истината е грозна и гола!". Може би търсят опрощение? Или самите себе си? Дали не оправдание за слабостите си? Или пък се надяват някой да съзре в обърканите им мотиви благородни проблясъци?
Не, не мога да застана пред вас с тежък грим върху очите си и да ви убеждавам в своята неповторимост. Дори да имам няколко момента, старателно изрязани от контекста на събитията, с които да ви залъгвам, че съм "..., ... и ...", аз си знам - това е било само в онзи миг, преди който и след който съм пак себе си.
И, засрамена, се връщам, назад и пренаписвам историите си. Обличам се, преди да се появя пред вас. И почти ви чувам да шепнете: "истинска жена... обичаща, нежна... достойна!" (както искаха да се самоописваме в онзи конкурс).
Почакайте! Точно тук е мястото на думите! Не оставяйте благородното и красивото да се задуши в бурените на ежедневието! Извадете на показ точно онези малки, красиви, незабележими неща, на които черногледо не обръщаме внимание! Та нали виетнамците са печелили битките си с американците през войната, благодарение на това, че са ги карали да пишат в затвора есета на тема: "Защо е несправедлива тази война за Америка". Знаели са, че когато напишеш нещо черно на бяло, ти се стремиш и съзнателно, и подсъзнателно, да го превърнеш в истина. И може би следващият път (при следващата ни среща, за следващото есе на тема Изкуството да си жена. Моята история) ще съм още повече силна, емоционална, разбираща, обичаща, нежна, красива, достойна.
© Павлина Гатева Всички права запазени
Почти точно първо изказване, даже вярно и лековито, но забравя мозъка, а не паметта! Второто е донякъде вярно, ако е само донякъде в контекста на първото, но я питайте някой разследващ полицай колко "обича" точно това свойство на паметта и мозъка?! А що се отнася до изводите, те по-скоро са функция на мисловната дейност, а не толкова в частност на паметта.
Поздрав за написаното!