По принцип съм си голяма комплексарка. Признавам си го. Дори и да изглеждам перфекно все си мисля, че изглеждам зле. Което винаги ми е било големия минус, не съм затворена, проблема е, че си мисля, че никои не ме харесва как изглеждам, а и какво очаквам, като самата аз не се харесвам. Нямам никакво хубаво мнение за себе си (в смисъл - за външния си вид). Но както и да е. Според мен човек трябва да се харесва, а и така ще накара и хората да го харесват. Защото няма значение какъв си, важното е да се обичаш. Което аз бих искала да мога да направя.
Като всеки нормален тинейджър и аз се влюбвам, и аз изпитвам разочарования. Наистина не знаех какво е любов, усетих я за първи път миналата година - в смисъл - на 2005 още няма 2 години, така че... но както и да е, продълйавам по темата! Несподелена е любовта от човека (който обичам) и правех опити за самуобийство, слава богу, неуспешни! Което сега ме радва, защтото се сблъсках едва ли не с края си и осъзнах, че на човек му е дадено да живее, има този шанс и не трябва да го пропилява! Колкото и да му се иска, колкото и да му е тежко, трябва да преодолява всичко! Но да продължа по същтество! Един ден излязохме с най-добрата ми приятелка - беше много хубав ден (21.01.2007г.) - да отидем на пикник в гората с нейната кола (естествено тя има книжка и техните са и дали колата), нейното куче беше на предната седалка. Животното не помръдваше през цялото време, но когато се прибирахме, точно на завоя, който трябваше да минем... то взе да се бута на скоросния лост. Приятелката ми, за да го бутне, да не мръдне скороста, просто влезе в ограда, която представляваше: каменни колони и бодлива тел. Всичко стана за секунди. В главата ми нямаше никакви други мисли, освен, че това е края, защтото на няколко сантиметра от оградата имаше пропаст. Само извиках името на приятелката си... Слава Богу, тя овладя колата пък и не караше бързо, спря на сантиметри колата от пропастта. Всеки, който видя колата: в смисъл - хората, които доидоха да ни помогнат се чудеха какъв голям късмет имаме! Просто невероятен!
От този момент аз мисля по съвсем друг начин, не се подценявам, не се самообвинявам за това, че съм сама, имам мнение за себе си! Защото осъзнах наистина какво е за мен живота! Бих искала и всеки да го осъзнае, и да разбере, че няма нещо по-ценно от него! Затова живейте и не мислете, че след едно любовно разочарование идва края! Щом е даден шанса да живеем трябжа да го оценим... Пък както ни е писано!
PS: Знам, че за някои тва, което аз преживях ще се стори смешно, защото се случват и по-лоши неща, но това нещо ми помогна да оценя себе си и съществуването си!!
© Ани Всички права запазени