В болничната стая на майка ми имаше още две жени. И двете очакваха да бъдат оперирани. Разказваха си една на друга за своите болести. Едната беше много уплашена - лекарите я бяха предупредили, че операцията й ще бъде много тежка. Дори животоопасна. Гласът й трепереше от притеснение, докато говореше... Но в един момент телефонът й звънна. Тя прие обаждането, от другата страна на линията някой на висок глас обясняваше, че кравата не искала да яде. "Па тя ги яде тия трици!", зачуди се бабата. Отсреща пак започнаха да й обясняват, че отказва да ги яде. Бабата придоби по-притеснен вид, отколкото докато обясняваше преди малко, че й предстои тежка операция. Но изведнъж, с грейнало лице, извика: "Първо ше й поговориш, че не те познава!" Онзи отсреща или не чу, или не разбра, та бабата пак му обясни: "Да по-го-во-риш на кравата!" Иначе нямало да приеме храната. С това разговорът приключи. А бабата, сякаш повече го казваше на самата себе си, отколкото на нас, допълни: "Трябва да й поговори малко, та да яде!" Поклати угрижено главата си и замълча. В този момент тя беше забравила за операцията, за здравето си, за живота си. И се тревожеше за... КРАВАТА! На която, милата, нямаше кой да й поговори. И освен самотна, щеше да си остане и гладна, животинката клета...
... Дали пък това наистина не беше по-страшно и от смъртта!? Да няма кой да поговори на кравата, да й каже една блага, човешка дума!?