4.02.2012 г., 1:19 ч.

Да полетиш... 

  Есета » Други
1406 0 2
2 мин за четене

                      Да полетиш...


      Събуждам се. Отварям очи – това не е моята стая. Къде съм? Ставам, оглеждам се. Наоколо има само стени. Стени, стени, накъдето и да се обърна – стени. Сиви, скучни, ежедневни, студени... и празни. Болезнено празни. Тръгвам. Накъде – не знам. Търся изход. Искам да изляза. Да видя, да почувствам, да дишам, да живея. Спирам се. Седя и гледам. Не знам колко време съм прекарала така, но вече чувствам тягостното отегчение на птица в клетка.

      И тогава го виждам – едно малко прозорче, сбутано между безкрайните стени. Вървя към него и стената около му започва да се разпада. Къс по къс, тухла по тухла. Нюанс на сивото, след него нюанс на бялото се строполяват в босите ми нозе и пред мен се разкрива един чисто нов свят. Цветове! Красота! Живот! Затичвам се, запленена от тази нова Вселена, от този новооткрит рай и... Бам! - удрям се в поредната стена. Само че тази е прозрачна. Прозрачна е, за да усили болката. Жаждата за свобода се надига в гръдта ми като гълъб, затворен в кафез... ала какво да сторя?...

      Започвам да викам – и аз не съм сигурна защо. От болка ли, или е вик за помощ? Блъскам по стената, ала никой не ме чува. Болката остава. Облягам се, свличам се на пода. Сълзите ми текат. Сълзи на отчаяние, на яд. Яд, че ми е отнета свободата, че не знам как да си я върна... Или никога не съм била свободна?

В този момент чувам едно „Пук!” и усещам как стената зад гърба ми се сгромолясва и аз падам по гръб. А слънцето нежно гали лицето ми. Щастието обзема сърцето ми. И аз отново съм в плен. Пленена съм от красотата около мен, опиянена от чувството на неограниченост. Екстаз!...

      Крайно време е! Крайно време е да разчупим оковите си. Да чуем виковете за помощ. Не, не чуждите. А нашите собствени. Крайно време е да погледнем отвъд стените, които без да знаем защо, сами изграждаме около себе си. Защото небето е много по-красиво, когато не го гледаш през прозореца, затворен в стаята си, в собствената си невежа и неистинска представа за свят. Защото не можем да танцуваме, когато ръцете и краката ни са оковани. Защото творецът не може да твори, когато е ограничен от пустата и безнадеждна реалност. Защото птицата не може да лети, когато е в клетка.

© Мария Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Най-доброто есе на тази тема, бих казала
  • Много хубаво есе, поздравления!
Предложения
: ??:??