В пиесата „Хамлет”, чрез алегоричен похват ни се представя гнилото общество в Датския царски двор. Смъртта на датския крал от проказа е представена като братоубийство. Така, чрез интрига се прави опит да се запази достойнството на короната. Хамлет е хомосексуален младеж, призован от духът на мъртвия си баща да отмъсти на чичо си, настоящ крал на Дания, за това че е виновен за смъртта на баща му. Това самовнушение на Хамлет идва от факта, че чичо му Клавдий е прелъстил майка му. Но дали това е така? Гертруда е притисната от обстоятелствата, тя разбира сина си, но е безсилна да го промени. Ако внимателно се вгледаме във вината на неговата майка, ще открием стремеж да продължи царския род на мъртвия си похотлив мъж, с кръвта на брат му. Това вероятно не се разбира от Хамлет, за който съвкуплението не е репродуктивно.

На Хамлет се пада непосилната роля да бъде мъж. Той трябва да бъде мъж, защото е наследник на престола и трябва да осигури наследник, за да продължи рода на баща си. Но Хамлет е наказан от вътрешните закони на живота и е вглъбен от размишления за своята същност.

Лишен от принципа за правото на живот – такъв какъвто го усеща и природа, която сковава активността му, той полудява. Неговата истинска лудост е представена чрез срещата с призрака. Тя е породена от женитбата-предателство на майка му, в която той е намирал упование. Лудостта е спасение за объркания Хамлет и оправдава отмъщението.

Проблемът на Хамлет не е в това, че не е разбран, а в това, че не разбира останалите. Всъщност лицемерното общество е наясно с неговата същност.  Властта, надменността на ранга и обществените предразсъдъци са тези, които сковават Хамлет и не му позволяват да разкрие същността си. Противоречиво е отношението на Хамлет към Офелия, кандидат-съпруга, необходима да поддържа имиджа му на мъж. Не случайно той и сочи пътя към манастира. Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока, насилието и предразсъдъците, чистите и невинни нямат място.

Той е между двата бряга, извън нормалността на двете природи. За него, и двете същности са колкото познати, толкова и непознати, защото не са развити докрай. Хамлет е „палав” в отношенията си с Хорацио и Марцел. Той дори изповядва пред Хорацио колко много му тежи собствената му раздвоеност и как това го тласка към лудост или смърт. Тук под лудост трябва да разбираме влечението му към мъже.

Монологът на датския принц Хамлет в 3 действие, 1 сцена ни кара да разсъждаваме за смисъла на живота на различните. За раздвоението на човешката същност, за невъзможността за хармония и щастие в едно различно тяло, излязло от „бреговете” си, в общество, изпълнено с пороци и двуличие.

Дилемата, пред която е поставен Хамлет, го кара да си зададе въпроса – Да бъда ли това, което е моята вътрешна същност и да понеса позора, или да умра. Алегорията на смъртта трябва да търсим в дисхармонията на неговото съществуване, живот в поза, диктуван от протокола. Хамлет въстава срещу собствената си, двойствена природа, която го поставя между мъжа и жената. Да бъда мъж или не? Това е въпросът пред Хамлет. Той всъщност се опитва да бъде мъж, но не може. Това се разбира от срещата с духа на баща му и невъзможността да поеме меча от ръцете му. С този меч той трябва да се самоубие като мъж или да умре, отровен от женствеността си. Всъщност той иска да бъде жена, но няма сили да го признае пред едно общество, което ще го презре. В двойствеността на смъртта, причинена от меча и отровата, откриваме неговата неспособност да се самоопредели.

Предсмъртните му думи към Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. Той си отива от "този мрачен свят", но моли единствения си приятел да разкаже за неговите душевни терзания, да разкрие дълбоко таената трагедия на една душа, останала неразбрана приживе.

Лудостта е неговата различна сексуалност, отмъщението – неговата злоба към нормалния свят, братоубийството – проказа, истинската лудост – неговия изход. Сега, след като разбрах пиесата, мога да заявя – лудостта на Хамлет е породена от злобата към нормалните и тяхното право на нормален живот, защото нормалността се дефинира от обществото. Няма  ненормално или лудо общество, това е право само на индивида.