Да се изгубим в себе си

Протегнах се да я докосна, а тя се изпари, водата от ръцете ми. Чувствах силата, чезнеща безпощадно, караща ме да затая дъх, да се спра, готов да падна с присвити юмруци в пясъка под нейния плен. Пустинната горещина ме тласкаше към смъртта, прикован от миража, в които безумно се лутах. И точно тук се криеше малката и мъчителна истина. Уверих се и сам. Вече няма място за нас тук, на Земята. Нямаше и спасение за мен...

„И нека биде светлина и вода да се яви.“ - От тук започна всичко. Там, където и ще завърши. Ден първи. Ден като всички останали следващи, започващи с бавно, мъчително унищожение, което с всеки изминал ден, час се ускоряваше. Нашето бавно издигане като висши създания опустошаваше всичко по пътя си, докато не дойде време, в което си заслужава да помислим дали не удари часът, в който трябва да започнем да работим за природата? А дали не е прекалено късно? Не можем да върнем времето и да поправим щетите, защото ако ние се подкупваме с пари, то природата не е под този знаменател. И примера, който мога да дам, са технолигиите, влагането на милиони в тях, като че ли филма „Матрицата“ взе, че оживя и тук. Водата се разливаше, красотата се унищожаваше, докато не се стигна до момент, в който вече те не се изчерпаха и не се наложи ние да изпитваме това, което тя бе изпитвала през всичките тези години.

„А какъв бе света преди?“ - с изпълнени от надежда очи биха попитали децата ни, които никога не биха могли да видят това богатсво, с което всички ние разполагаме. А тогава какво ще отговорите? Всичко ще им се струва като нереално, сюреалистично. Да, имаше тигри, прекрасни, красиви и величествени, но днес ги няма. Имаше гори, изпълнени със стотици разновидности дървета и пеещи птички, свили свойте гнезда там. Животните – красиви, величествени, изпълнили природата, а прародителите, нарекли я дива, днес вече ще бъде само на думи и на снимки. С всеки ден прибавяме по едно животно на изчезване, по едно растение всяка седмица.

И така часовете течаха, дните минаваха, а страданията, които причинявахме на природата, нарастваха. Дойде време да се запитаме дали си заслужава тази жертва, която правим? Дали си заслужава да убием нещо толкова невинно и красиво? Водата - с нейната величествена сила, която тепърва да опознаем, животните - със своята красота и цялата сияеща природа. Когато излезем да се разхождаме, ние се чувстваме удовлетворени, някак по-защитени в нея, сякаш ни е истинска майка, която е готова да ни пази, както е запазила и свойте мир и хармония, както и своето минало, толкова необятно за нас, и история, която е недостижима.

Защо сме свикнали да приемаме всичко като даденост, целия свят, а парите за власт и прогрес? Защо се опитваме да достигнем тайните на живота, след като те са недостижими? Защо и учените ни третират като опитни мишки, само за да достигнат тези знания? Въпросите понякога са толкова много, започнах да се изгубвам в тях... И с последни сили в пустинята докато бродех, видях лъч светлина. Той ме озари, спусна се и ме взе. Открих нирвана, мястото, където можех да си почина и отдъхна, всичко бе толкова красиво, без повече хора, от онези, които ни унищожаваха и използваха. Сега си имах всичко, всичко, за което някога бях мечтал.