Диагноза Разбито сърце

   Вече 8-ми ден сълзите не спират. Чудиш се откъде се взимат вече. Знаеш ли, че ако човек не спира да плаче в продължение на 24 часа ще умре?! Е, явно не е истина. Главата ти  се пръска от напрежение и болка. Мъката постепенно завладява цялото ти тяло. Вече с нечовешки усилия ставаш от леглото, изпитваш силни болки в мускулите и ставите. Депресия или както професионалистите го наричат тежък депресивен синдром със суицидни мисли /риск от самонараняване с фатален край/.

  Сълзите не спират. Питаш се възможно ли е една нищо и никаква си любов да предизвиква такива състояния. Разумът се опитва да надвие сърцето, но тази борба е предварително спечелена в полза на разбитото сърце. Оказва се, че в кардиологията от няколко години има официално регистрирана диагноза Синдром на разбитото сърце. Симптомите са ясни – необяснима болка в сърдечната област, аритмия, високо кръвно налягане и други налични проблеми, присъщи на сърдечните заболявания.

Депресия със суицидни мисли – странно състояние на психиката, при което в мозъка липсват допамин и серотонин, които пък били отговорни за щастието, самочувствието, себеоценката на личността. Поради нарушения химичен баланс в мозъка се зараждат неистови чувства за безполезност, самота, вина, които от своя страна те карат да се затвориш, да избягваш светлината, да не искаш да общуваш с никого и просто да вярваш, че няма никакъв смисъл да живееш.

  Сълзите не спират. Някакви си приятели постоянно те тормозят като ти звънят, пишат съобщения, искат с нещо да помогнат, а не знаят, че само ти вредят с разни клишета от сорта: „Ти си силен!“,“Светът не е свършил!“, „Има по-страшни неща!“, Я, се стегни!“ и т.н., неосъзнавайки изобщо, че така те обезсилват още повече. Вече не знаеш кой ден е, дали изобщо е ден или нощ, губиш представа за реалността, мозъкът ти отказва да взима решения. Знаеш само, че си адски тъжен и самотен, сякаш си абсолютно сам в целия свят. Въртиш се в омагьосан кръг, в който виждаш любимия образ да ти се хили злобно, сочейки те с пръст. Болката, която стяга гърлото ти се пренася надолу към гърдите и те кара в спазъм да се давиш от сълзи. Искаш едно единствено нещо – да спре да те боли! Но все не спира, не спира…

   Ден 20-ти. Сълзите спряха. Гледаш безизразно. Антидепресантите свършиха чудесна работа. Празен си. Мозъкът ти започва да функционира що-годе правилно и бавно, но сигурно се пробуждаш. Разбираш, че любимия човек си е отишъл безвъзвратно.  Пускаш едва няколко сълзи, изтриваш ги с известно чувство за срам и се питаш само един въпрос: „Заслужаваше ли си целия този ад?!“.