Много често ние се възприемаме като отражение в очите на другите и забравяме да се объщаме към себе си, да правим самоанализ и да знаем кои сме, а не кои трябва да бъдем. Затова трябва да говрим за себе си не само с другите, но и със себе си. Но искам ли да разговарям сама със себе си? Понякога се страхувам. Страхувам се, защото знам отговорите и умишлено ги потискам. Искам да съм добра. Искам го, а някак не се вписвам в него, може би защото то не се вписва в другите и аз, носеща се по течението, наречено живот, им подражавам. Замислям се - отново другите са виновни, май така най-лесно се бяга от самосъжалението. Май така е най-лесно да си отговоря и да заглуша вътрешното "АЗ". То е там вътре в мен и негласно се бунтува, а аз всячески се опитвам да го убеждавам, че това е правилният път, но знам, че това е просто по-лесният начин. Защо съм такава? Защо не мога да устоя на всеобщото течение, което не знам защо някой е приел, че е правилното? Искам ли да бутам с лакти, за да бъда отпред - не, не го искам. Тогава защо не се променям, може би имам слаба воля? Или може би е инстинкт за самосъхранение?! Какво ще съхраня по този начин? Едно човещко същество, което по нищо не се отличава от другите, същество с размазана самоличност, сивеещо и окаяно. Ето част от отговорите, които така самоотвержено заглушавам. Трябва да променя нещо - определено в себе си, а не в околните. Трябва да променя, за да бъда себе си, а не да стоя зад някаква маска, харесваща се на другите. Сега трябва да избера час и дата за това мое начинание - ето, отново го пренасям някъде във времето, а защо не точно от сега? Пак се опитвам да избягам. Толкова ли е трудно?! Трябва! Настоявам! Искам! Ще го направя!

И ще  го направя ли все пак? Наистина не знам! Ала в крайна сметка виждам, че ако гледам през чуждото огледало, ще виждам чужд образ. Не знам колко успешен ще е този мой опит, но знам, че си струва да опитам.