Много често ние се възприемаме като отражение в очите на другите и забравяме да се объщаме към себе си, да правим самоанализ и да знаем кои сме, а не кои трябва да бъдем. Затова трябва да говрим за себе си не само с другите, но и със себе си. Но искам ли да разговарям сама със себе си? Понякога се страхувам. Страхувам се, защото знам отговорите и умишлено ги потискам. Искам да съм добра. Искам го, а някак не се вписвам в него, може би защото то не се вписва в другите и аз, носеща се по течението, наречено живот, им подражавам. Замислям се - отново другите са виновни, май така най-лесно се бяга от самосъжалението. Май така е най-лесно да си отговоря и да заглуша вътрешното "АЗ". То е там вътре в мен и негласно се бунтува, а аз всячески се опитвам да го убеждавам, че това е правилният път, но знам, че това е просто по-лесният начин. Защо съм такава? Защо не мога да устоя на всеобщото течение, което не знам защо някой е приел, че е правилното? Искам ли да бутам с лакти, за да бъда отпред ...