Запознайте се с Джони. Не, тази лисица не е Джони, макар Джони да е лисица. Но може да е и злобно куче. Джони не е лице, макар да е красив и добър. Джони не и име, защото той няма имена.

Джони не идва от никъде и не отива никъде, защото всичко това е глупост за него. Той е безродственик и наднационалист. Джони е космополит, ала мрази да пътува, защото е стиснат.

Джони е събирателен образ на праведника, който мрази праведниците! Той е своего рода бог, и като такъв – справедлив съдия. Джони е законодател, но не и политик, защото кове собствените си закони, които са над законитe.

За Джони няма невъзможни неща, неговият талант е безпределен, а познанията му по култура, изкуство и занаяти са ненадминати. Най-вече Джони разбира себе си и се харесва такъв какъвто е. Той се боготвори, което е абсурдно – може ли бог сам себе си да боготвори? Вперил поглед в огледалото, което разкрива тънката му превзета усмивка, Джони целува достойнствата си.
 

Джони подозира всички и всичко в таен заговор срещу него и човечеството
(, което всъщност е Джони) и придава всякакви преиначени и пресилени разкази за всичко извън Джони. За Джони всичко е лично. Джони чака да сгрешиш, за да те види победен и да триумфира; това е върховно чувство на удоволствие за Джони!
 

Джони не признава авторитети, защото сам е съвършен авторитет и не търпи никаква критика. По презумпция Джони не спори, a насочва по правия път, защото Джони е винаги прав и не може да греши, а и да се опитва, съвършенствата не му позволяват да сбърка.

Джони знае повече от всеки, но е предубеден, защото не обича да чете – тия глупости не са за него, малко ли е чел Джони в училище? A и Джони знае, без да е прочел, защото Джони усеща нещата.
 

Джони презира Православната българска вяра и „Назарееца“, както нарича Спасителя Христос, като опиум за народа, фанатичните бабички и лудите, ала е свръх суеверен и пали скришом свещи на себе си, за да не отнемат благата и живота му, защото е чел някъде, че „Бог е мъртъв“ и затова знае, че ако умре, всичко ще се изпари, като роса в есенна сутрин – и красотата, и справедливостта, и съвършенствата му.

Джони знае, че всички тия неща ще се сурнат низ стръмнината в езерото, като ония свини от Гадаринската страна и ще се издавят¹. Ах, как той би искал да обезсмърти себе си! Той гори от желание неговото име да остане на Земята вовеки веков, да се разгласят неговите благодеяния за човечеството от покривите, да се строят прекрасни здания в негово име, да се говори за славата му от рода в род до края на времената. Джони мечтае за това!
 

Честно да си признае, за това той и мрази в крайна сметка Назарееца, защото Христос притежава всичко това, той е безсмъртен, той е победил смъртта, бидейки Човек и Бог, а той бидейки бог, разбира се без да бъде човек, не може да стигне до безсмъртие без Него! Това влудява Джони! Ала не! Не! Христос лъже! Христос е лъжец! Джони е Христос?!?
 

Джони, както разбрахме е сам бог и друг бог за него не може да има, защото това би го направило политеист, но самата мисъл за Христос не му дава мира и щастие и Джони не може да я преживее. Тя е неговата лудост. Защото омразата е лудост, но Джони е сляп и ходи с бял бастун през пешеходната пътека на безумието.
 

Джони е придобил някакво талантче, което мисли, че сам си е спечелил, но което всъщност разменя всекидневно на битака за килограм сарказъм и тщеславие.
 

В крайна сметка се получава такъв един абсурд – въпреки че обича всичко, което прави и което е, хората избягват Джони. Но Джони знае, че това е от завист и от злоба. Затова e самотен бог, защото хората отбягват знаещия и можещия, и добрия, и красивия; въобще избягват непостижимостта. Затова ги е яд! Затова не могат да имат Джони!

Ала и така да е, Джони никак не го е еня какво мислят за него хората, защото Джони е мизантроп и знае, че този свят не може да побере неговия ум и гений, който е за един идеален свят, който Джони тайничко впоследствие ще презре и похули.
 

В редките случаи, в които хората имат честта да отдадат визита на Джони, те омърсяват личността му с поведението и скудоумието си. Те не го срамят, защото Джони не може да бъде посрамен, ала го дразнят извънредно! Да се говори с тия плебеи за Джони е трудно, защото е като да сравняваш орел с мушица. Това е скучно, нелогично и напразно!

Джони в никакъв случай не сте Вие читателят, нито пък аз! Сакън! Защото ние не сме като Джони, нали? Нали?!?

* В статията липсват снимките. 

Александър Алексиев