Защо светът и особено жените имат нужда от еманципацията? Защото така и до днес има пропаст между половете: нито жените разбират напълно мъжете, нито обратното. Изводът е, че жени като Кари Брадшоу ще има докато има мъже като Тузара! Търсещи вечната любов и вярност жени винаги ще има по простата причина, че така сме устроени от природата, мaкар всяка от нас да носи в себе си белези от множество неуспешни и разочароващи връзки с мъже, които просто не са си стрували. Относно мъжете, искани се да кажем, че ги познаваме, често говорим, че всички били еднакви, но всичко това звучи доста наивно и го осъзнаваме много добре. И все пак защо след като трупаме толкова горчив опит, не се отказваме и се стремим към следваща връзка с надеждата, че тя ще е по-успешна от предишната? Кое ни кара да продължаваме да търсим точния човек?Дали всичко не се свежда до обикновения животински инстинкт или просто сме прекалено големи романтички. При мен е по-скоро второто, за съжаление е само това за сега!... Защото, ако се водех от животински инстинкти, не бих стигнала дотук и едва ли щях да пиша всичко това сега. Докъде я докарахме, докъде ни докараха или докъде сами се докарахме? Май сами стигнахме дотук а? Виновни са любовните романи, романтичните филми и приказките от типа на Пепеляшка и спящата красавица, с които ни пълнеха главите бабите ни още от люлката. Този е векът на самотните и отчаяни жени и мъжете кариеристи, решили да докажат, че струват повече от една жена. Мъжете ли станаха страхливци или жените придобиха прекалено голяма смелост? И не е ли цялата ни сила просто поза и желание да прикрием крехките си души. Крием ли се зад онази, за която искаме да ни приемат и защо го правим, ако е така? Само във филми като "Сексът и градът" ли жените могат да са успели, самостоятелни и да се чувстват добре и без да се сериозно обвързани?... Не, дори и там четирите момичета са потиснати от факта, че все още са сами. Самотата ли е чумата на този век? Сами ли я избираме или тя просто става наше второ аз?... Толкова много въпроси без отговор или просто въпроси, чийто отговор ни е известен, но ни боли да застанем пред истината. Ето и някои от моите отговори: прекалено бързо навлязохме в новото време ние, жените, а мъжката част от човечеството си остана някъде там, в доброто старо време, където все още семействата са патриархални и мъжът в къщата взема решенията, много им дойде на мъжете: твърде силни станахме изведнъж, а те се свиха в черупките си и зачакаха по-добри дни. И затова днес не просто завързваме връзки - ние се сблъскваме с тях и с желанието им да заявят на света, че те все още командват парада. А така ли е в действителност? Дали, въпреки цялата ни борба, да докажем, че и без мъжете струваме нещо, дали след всичко това не сме същите жалки половинки на по-силния пол? В крайна сметка сме задушени от собствените си опити да се докажем и можем ли да се спасим от това, има ли изобщо начин? Какво друго ни остава, освен да завързваме връзка след връзка, да се срещаме с целия арсенал от мъжки комплекси и претенции за надмощие,да вървим ръка за ръка с тях, а да мечтаем за някой много по-добър, който така и няма да се появи. А може би идва ден, в който на всяка от нас й омръзва да търси мъжа с главно „М" и се задоволява с някое негово жалко подобие... а какво друго ни остава?... Само че всяка жена трябва да си знае цената, дори жалкото подобие не трябва да е чак толкова жалко. За всеки влак си има пътници, но всеки трябва сам да следи разписанието на собствения си влак, за да не се окаже, че го е изпуснал. И тук, естествено, възникват още повече въпроси от типа на: откъде да знаем че именно този е влака и че вече не сме го изпуснали и т. н., и т. н. Аз нямам отговор на тези въпроси все още и аз премислям възможността моят влак да е минал Ламанша, докато се усетя, че съм го изпуснала. Всъщност няма значение. Честно казано, имам чувството, че моят влак е с огромно закъснение. Е, дано се появи преди да съм навлязла в менопаузата. И докато чакам някои комплексиран младеж да ми за върти главата, мисля да изляза и да се поогледам за някой подходящ или просто да прекарам добре с приятели. Защото приятелите са от малкото хора, на които човек наистина може да има доверие (зависи от приятелите, разбира се, за щастие в това отношение съм благословена). Оказва се, обаче, че възможностите за осъществяване на една сполучлива връзка с индивид от противоположния пол, се свеждат до доста тривиални неща - градът... ако нямате късмет да сте се родили в Ню Йорк, то значи страдате от синдрома на провинциалиста. Класическия провинциализъм определено затруднява възможностите ни да завържем свястна връзка по простата причина, че ако оприличим мъжете на ябълки и имаме да избираме между определен брой ябълки, то в малкия град броя на ябълките е силно ограничен, а и като се има предвид, че човекоподобните от мъжки пол по правило са, така да се каже, в повечето случаи вече загнили ябълки, то всяка жителка на малък град има честта да избира между ограничен брой загнили ябълки! Тава е горчивата истина, или по-скоро изгнилата! Та жителките на големи градове тук са облагодетелствани и не страдат от този проблем, друг е въпросът дали, ако възможностите за избор са по-обилни, се прави по-добър избор - все пак говорим за гнили ябълки, не го забравяйте. Така ние, провинциалните момичета, сме вечно прецакани!
Не ви ли омръзна, защото на мен ми дойде до гуша от слаби мъже. Искам аз да съм слабата, крехката, нерешителна женица, която ползва за опора в живота стабилния мъж до себе си! Искам да бъда утешавана, да бъда закриляна от някой здрав мъжага със широки рамене... мечти... Истината днес е, че мъжете със здрави тела и яки широки рамене, останаха в уестърните и филмите за Тарзан, днес нашите мъжленца си бръснат краката и се контят повече от гимназистка!
Колкото и да отричаме, каквито и да ги наричаме, всяка от нас чака „нейния човек", надеждата за здрава и ползотворна връзка с човек от другия пол, не ни напуска никога... е, може би има и такива моменти, но те са толкова кратки, че можем да ги пренебрегнем. Едно не ми е ясно: кой е изворът на тази надежда, кое е това, което я подхранва с годините? Мисля, че отново ще опра до красивите любовни филми и историите за Пепеляшка... ех, тая Пепеляшка. И още едно "ех" за нейния създател, аплодисменти за Шарл Перо! Може би, въпреки всичкия житейски опит и здрав разум, които трупаме, все пак дълбоко в себе си вярваме на историята за принца на бял кон, за това как всеки си има своя половинка на земята и просто трябва да я намери, а колко ли от нас така и ще си умрат, без да са я намерили... но без да са загубили надежда за това разбира се? Не знам за вас, но на мен ми е омръзнало да се надявам и да копнея искам всичко това просто да се случва наяве... и съвсем не чакам принца. Той няма да ме харесва, той си пада по момичета от типа на Пепеляшка (писнало ми е от нея)... а, честно казано, не мисля, че и аз ще го харесам. Много е префърцунен за мене, аз си падам по по-смотанки, ама и по-истински.
И какво, ако не съм перфектната жена, какво, ако задникът ми е по-голям, отколкото трябва да е, нямам ли право и аз да съм щастлива с някой секси пич до себе си?!... О, имам и още как! Защото всеки индивид от мъжки пол, който се прави на мачо и избира жената до себе си по размера на дънките и този на сутиена, хич не е на прав път!Жената е много повече от парче месо, което може да задоволи апетита на всеки загорял котарак, тя е чувствено и нежно същество! Чудя се кога най-сетне ще осъзнаете всичко това, мъже?!... Хайде, ако някой е достатъчно находчив и вече го е осъзнал, да ми се обади... хайде, ще чакам!!!
Преди да продължа, ще направя една вметка, че не съм спряла да чакам... и май така ще си остана, но както и да е. Това, над което се замислям сега, е, дали мъжете са талкова лоши, колкото се мъчим да ги изкараме или просто ние сме си големи наивници и там е целия проблем! Аз лично съм типичен пример за наивна жена и за съжаление съм просто една от многото. Не знам защо, обаче, Господ ни е създал с невероятното свойство да мислим в перспектива, само че в отношенията с мъжете това ни изиграва много лоша шега. Прекалено много мислим и се самоанализираме, а още по-лошото е, че подлагаме на този анализ и всички останали, и най-вече мъжете!Така че, един съвет от мен, момичета. Живейте за мига, не се задълбочавайте в отношенията с мъжете, няма нищо логично в поведението на един мъж, така че не търсете логиката там, където никога не е била! И още нещо: когато харесате някого и започнете да излизате с него или просто се запознаете и установите, че е адски симпатичен, просто действайте - излизайте с него всеки път, когато той иска, целувайте го адски страстно, преспете с него, ако искате... просто се забавлявайте! Но никога... моля ви, за нищо на света не започвайте да се замисляте какво вие означавате за него, дали той ви обича, дали иска сериозни взаимоотношения от вас, не го правете... не си представяйте сватбата си с въпросния човек или как биха изглеждали децата ви... само едно ще ви кажа още: ако мъжът можеше да чете мислите ви, докато си представяте някое от тези неща, би побягнал със силата на светлината, но не към вас, а в обратната посока. И сега кажете, момичета, мъжете ли са лоши или ние сме прекалено наивни?
В крайна сметка за всичко сме си виновни сами: ако животът ти се стича не така, както би искала, ако нямаш успехи в кариерата или ученето, ако си далеч от постигането на идеала, то кой е виновният за това? Кой, ако не ти? Звучи малко жестоко, но е така - сами се проваляме! Понякога просто нямаме смелостта да застанем срещу проблемите и да си признаем поражението, а най-лошо е тогава, когато, в желанието си да помогнем, просто объркваме още повече нещата,случва се много често, нали?!... Въпросът обаче е: какво да правим след това, как да се излекуваме от провала и разочарованието? Отговорът е много прост, ако има на кого да разчиташ, но ако нямаш... вече става по-сложно... Всяка нормална и уважаваща себе си жена би трябвало да има кръг от приятелки, като казвам "приятелки" имам предвид с главно „П" и няма да употребявам адски тъпия за мен израз „истински", защото ако наречеш някого свой приятел, той по условие трябва да е истински, толкова истински, че да няма и смисъл да споменаваш, че е такъв, а да се подразбира!!! Не знам как някой може да оцелее психически и физически в света, в който ни се налага да живеем, ако не разполага с подобни екстри!!! Защото има неща, които могат да се кажат на най-близкия човек и съвсем не е задължително това да е майката или съпруга. Понякога това е една обикновена жена с много удобно рамо, на което можеш да плачеш с часове! И няма значение дали живееш в Ню Йорк и дали си Кари Брадшоу, приятелите са необходими винаги и на всеки. Още една причина, поради която смятам тоя филм за велик. Той е апотеоз на истинското приятелство! Така че, момичета, никога не се лишавайте от едно здраво и силно приятелство, защото има моменти и ситуации, от които само то може да ви спаси! Три пъти ура за моите приятелки: хип, хип, ураааааааааа!!!
Все пак всичко е любов и връзки, сложни връзки, и все пак връзки... това ни поддържа. Парадоксално е, че търсим някой, който да ни усмири, а отстояваме свободата си във всяка връзка, от какъвто и характер да е тя... Възможно ли е на практика укротяването на опърничавата? Превръщаме ли се всички рано или късно във вакли агънца, пасящи на тучната поляна на живота, оковани във веригите на някоя „сериозна връзка"? Ако не друго, то съвременната жена е еманципирана и свободомислеща, но докога?... Може би на осемнайсет е много лесно да си свободомислеща, но дали е все още така и когато си на 30 или 35. Сриват се идеалите ни или просто ни прецаква животът, а може би е двете... да и двете... ако си мислим, че сега сме прецакани, какво ли следва? Знам само едно - не искам никога да бъда бедната овчица, пасяща кротко на житейската полянка. Нямам нужда от това, искам нещо вълнуващо и ако това значи още сълзи и още страдание, нека го има, но да знам, че си е заслужавало... да не се чувствам прецакана, а изпепелена и най-сетне обичана истински... и да е за няколко дни, заслужава си... наистина си заслужава. И да се разкарат тъпите овце, аз не съм от тяхната порода, така дори и някой ден да заблея заедно с тях, ще е само за разнообразие и с успокояващата мисъл за това, че въпреки всичко, е имало време, когато съм била индивидуалност, а не цял живот част от пейзажа!!!!!! Така че, напред, жени от типа на Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, докато има жени от тяхната порода, Ню Йорк ще е навсякъде по света, където приятелството не е просто необходимост, а начин на живот!!!
Съдбата и убедеността на хората в нейното съществуване ме вълнува много силно напоследък. Доколко всичко е предварително начертано,от кого и живеят ли хората с мисълта за предначертаното... това е въпроса за днес? Малко става сложно, защото, ако случайно има такова нещо като съдба, би трябвало да има и равновесие между положителните и отрицателните преживявания... напоследък все повече губя тоя баланс! И не знам какво съдбовно има в това да се натискаш с някого в бяла Лада... някак ми се губи нишката, а аз търся съдбовното във почти всичко!!!Не е ли само оправдание за неуспехите ми ролята на съдбата във всичко, дори и най-баналните житейски ситуации, и ако наистина я има, защо, за Бога, й беше да ме забърква със бялата Лада и нейния загорял собственик?... Но както и да е, това са само лични отклонения. А може би има смисъл, може би е било урок, които, опасявам се, не съм схванала особено и до днес, което издава опасност от повтаряне на старата грешка, с цел заучаване на урока... опазил ме Господ!!! Ако ти се случват една след друга странни и объркващи случки, ако преминаваш за няколко месеца през взаимоотношения с няколко мъже и пак си сама на края и си супер отчаяна за собственото си бъдеще в романтичен план, то в какво да вярваш?... Каква съдба тогава?... Най-много да си представиш, че си просто пионка в огромната игра на табла, която играят животът и съдбата! Доста жестоко звучи, ако някъде там, горе има нещо или някой, който умира от смях всеки път, когато се почувстваме гадно... то какво можем да направим изобщо, освен да стоим и да чакаме предначертаното... Ако има нещо или някой там, горе, моля само за едно: имай малко, моля те, много малко милост над нас... самотните и не си играй с нас толкова жестоко - достатъчно ще ни се присмиваш по време на менопаузата... хайде, моля те, бъди добра поне още някоя и друга година, че искам и аз да се омъжа... Целувам те по бузата и много здраве от мене!!!!!