До последната сълза

Един земевладелец с името Езра имал малък син, с който живеел близо до пустинята. Минало време и бащата решил, че ще покаже на сина си пустошта на тая земя, за да оцени той удобствата на града и да се научи на благодарност.

За зла участ старичкото им вече возило се развалило и така объркани баща и син останали насред прашния и криволичещ път, по който човешки крак стъпвал твърде рядко и по-скоро случайно. Езра се качил на една скала, извадил телефона си и се опитал да намери обхват, но колкото и да търсел не намирал.

След като определил приблизително положението си, бащата установил, че най-близкото населено място е непосилно да се достигне без сянка и с техните нищожни литър и половина вода...

Изминали три дни, в които Езра не пиел вода, за да я дава на сина си и само по чудо бил все още жив. На четвъртия ден, около три часа следобед в безмилостния и жарък пек, след като дал и последната глътка вода на сина си, бащата се стоварил в скута на измъченото си от жажда дете, от чиито гърдички се изтръгнал такъв жалък и пронизителен звук и от чиито очички излезли такива потоци сълзи, че облели цялото лице на бащата, а в далечината се чул смеещият се глас на хиена.

Само половин час по-късно някакви туристи, които сбъркали пътя си в пустинята намерили в това окаяно състояние Езра и сина му, прегърнати като статуи, и успели да ги спасят, а бащата по преценка на докторите трябвало да е мъртъв по всички закони на медицината. - „Защото – казвали те, само сълзите на едно дете могат да спасят човека в такъв момент“.

Александър Алексиев