Не съм бездънна и безкрайна, и безгрешна.
Вечна дори не мога да бъда.
И моите мисли имат ръб, от който тихичко преливаш. Отиваш си – консенсус – напускаш ме като къща – затваряш за последно прозорците на сетивата ми, а аз и без туй отдавна загубих ключа от нашето щастие. Класика! Съзнанието ми с прозрачно дъно избълва лава.
Без звук, без стон. Измъчено мълчание...
Не мога повече!
Защо ме вбесяваш със своята прокоба да ме преследваш? Да си приоритет и ценност? Да притежаваш всички лица? Да си есенция и смисъл?
Кой те осакати така, че да не можеш да ме обичаш? Непоклатим парадокс.
Вече съм друга – непозната. Евентуално чакано еволюирам. Ти си фалшива стара муза – драматично разплакана.
Разминахме се (слава Богу!). надбягах те в стремежа ти да избягаш от мен.
Мирише на далечни битки, на зима, на стопен метал. Хипнотизиращ вой на бойни барабани...
Не съм същата. Нова съм.
Намерих някаква същност в себе си. Оцелях! Не те искам вече – ще си тръгвам. ...