Ако някой каже, че Тишината е лишена от звук – дали е познал онази моята, друга Тишина?
Мисля за Тишината като за момент, в който никой не говори и съм насаме със себе си. Но пак чувам вътрешния си глас…отвън грачи гарван, горе някой чисти… Драсването с молив по празната хартия също оставя своето ехо по съзнанието ми. Отпивам – отново звук, дишам – дробовете ми свирят. Ставите ми скърцат. Жива съм и сякаш в живота няма Тишина, само приглушени тонове – отпечатъци по моята шепнеща душа, когато е сама. Тогава идват и спомените, които крещят и сънищата, които ме карат да крещя. И полудявам от звуците на Тишината.
Но има и една друга Тишина.
За нея отказвам да мисля, но тя идва внезапно и за миг оставя целия свят глух и ням. Осакатява и мен. Тогава говоря с някой, който вече никога няма да мога да докосна. От неговото измерение не идат думи и няма измамливи шумове, които да заседнат в съзнанието ми и да ми дадат надежда. Може би и при него има гарвани, прахосмукачки, празни листи…Може и да ...