Кой е другият в моя живот? – роднина, приятел, всички непознати, с които се сблъсквам ежедневно в магазина, на улицата... Или пък другият в моя живот е моето вътрешно Аз, частица от душата ми, която в трудни моменти ме мотивира да продължа, вътрешен глас, който ми нашепва как да действам, в каква посока да поема!?

Но дали не става въпрос за едно и също? Защото ако си задам въпроса „Кой съм аз?“, какво бих отговорила – аз съм човек, жена, дещеря, сестра, съпруга, приятелка, учителка, непозната и т.н. Всички останали около мен също са човеци, мъже/жени, дъщери/синове, братя/сестри, съпруги/съпрузи, приятели, учители, ученици и какво ли още не... Така че, аз и другите не се различаваме много, на пръв поглед. Но отвътре сме различни. Целите ни са различни, стремежите ни, мечтите ни, емоциите ни, вярванията ни. Не можеш със сигурност да твърдиш че познаваш някого или че го разбираш. Не можеш на 100 % да си сигурен че знаеш какво би направил някой друг в определена ситуация. Не можеш да знаеш със сигурност какво би направил и ти, когато си изправен пред ситуация, с която не си се сблъсквал. Но съм убедена, че ние сме това, което виждаме в другите, ние се повлияваме от постъпките на другите хора, около нас – възхищаваме им се или се отвращаме от тях, но във всеки случай ние се учим от тях. И затова вътрешното ни Аз е съвкупност от всички действия, постъпки, думи, които сме видели и чули, от хората около нас, и всички емоции които сме изпитали във всеки един момент от живота си.

Основната задача, с която се занимава екзистенциалната философия – това е смисълът на човешкото съществуване. Почти невъзможно е обаче човек да осъзнае смисъла на своето съществуване, ако преди това не осъзнае себе си като съществуващ. Да осъзнаеш себе си като такъв, означава да се възприемеш като Аз. А най-сигурният начин да се убедиш че си осъзнал своето Аз, е когато знаеш кои са границите на твоето Аз, а именно – откъде започва другият. Колкото повече знаем за другия, толкова повече успяваме да разграничим себе си като съществуващи – когато сме наясно къде започва и свършва неговата свобода и каква отговорност носим спрямо него, когато можем да определим него като обект, различен от мен – било то телесно, социално, етнически, тогава значи имаме основание да твърдим, че познаваме себе си.

Първият сигурен източник на различие на другия спрямо мен – това е тялото. Не бихме могли да мислим човек без неговото тяло, заедно с което съществува неговото съзнание, дух и т.н. Голямо внимание на темата обръща френският философ екзистенциалист – Жан-Пол Сартр. Въпросът за телесността е предпоставка за наличието на погледа и езика – най-бързите начини за контакт с другия, са отношенията с него, които в крайна сметка определят голяма част от моето съществуване, защото то не може да се случи без наличието в света на друг, или друго, освен мен. Веднъж очертали контурите на телесността, ни е нужно да знаем къде се разпростират границите на свободата му и какви са неговите отговорности, което допълва картината на отношенията с другия.

В крайна сметка ясната картина на другия води до мисълта, че не би имало мен, ако няма него; не би имало Аз, ако няма Другия, което се отнася и за всеки аспект на другостта като цяло.

Проблемът за Другия е светогледен проблем, той възниква на всички равнища на нашия живот, но въпреки това, едва в съвременността започва да се разсъждава за него. Класическата философия се занимава с надиндивидуалното, с общочовешкото, докато съвременната философия се интересува от индивидуалността, уникалността, проблемът за Другия и за релативизма. За класическата философия собственото Аз е реалност, която е първична, самоочевидна и доколкото Аз-ът бива представян в някакво отношение, то обикновено е на Аз и не-Аз. Отношение, в което Аз е субект и където другото не-Аз е обект, а не друго Аз. Това се променя в съвременната философия и другото вече не е обект, а е другото Аз, другият човек. Вече Аз-ът като Аз не се съотнася с „то”, а с „ти”. Де факто, най-големите проблеми на днешната философия са около темата за Другия. Съществуват две различни виждания за Другия, от които зависи формулировката на проблема за него. Първото виждане е Другият като „ти”, като „вие” в човешката общност, а във второто виждане, Другият е като чуждото Аз, чуждата субективност, чужда култура, наречена „те”.

„Човек се учи, докато е жив“ са казали хората. Съгласна съм с това – учим се всеки ден, всеки миг дори, при сблъсъка си с различни хора и различни ситуации. Общуваме, взаимодействаме, влияем и биваме повлияни. И няма как да бъде по-различно. Дори когато искаш да останеш сам, ти пак копнеееш за някого, с когото да споделиш и да ти олекне. Или дори само за някого, с когото да помълчиш, но да знаеш, че той е тук и сега, заради теб и винаги ще бъде до теб. Въпреки че много често може да се чувстваме неразбрани и недооценени, ние все пак имаме нужда от другите хора, защото така се мотивираме, защото така се учим как да продължим, защото това че не сме сами е нещото, което ни дава кураж. Затова и всеки от нас тайно се надява и вярва, че има и друг живот, освен този на нашата планета, например. Всеки иска да вярва, че има и други форми на живот, извън Земята, че има други същества, като Бог, например и дори и ангели, демони, феи и т.н. Децата не се притесняват да споделят тези свои копнежи и вярвания с останалите. Те са абсолютно убедени че съществуват всякакви магични и мистериозни създания. Но в един момент, на определена възраст, всички ние започваме да се срамуваме от тези си идеи и да ги крием вътре в себе си. Но защо? Защото започваме да се тревожим какво ще си помислят другите за нас. Защото се страхуваме да не бъдем отхвърлени и да не останем сами. Но защо е нужен този страх? Та ние никога няма да сме сами, винаги ще има някой който да мисли за нас – майка/баща, брат/сестра, син/дъщеря, съпруг/съпруга, приятел или просто някой съсед, който ще се тревожи за нас, когато ни няма и който ще ни се радва, когато сме с него, защото за него ние сме всичко, ние сме ценни и сме му необходими.

И когато се ядосаме на някого, разкрещим се, поддадем се на емоциите, трябва да се спрем и да помислим и за другите, защото наранявайки тях, нараняваме и себе си. Когато ни се поиска да останем сами със себе си, трябва да знаем, че винаги някой ще ни чака да се приберем, да отидем при него, просто за да поговорим или просто да си помълчим заедно. Когато си мислим че другите не са ни нужни и не са важни, трябва да помислим че и самите ние сме другите за някого. Ако смятаме себе си за ценни, то другите също са ценни, всеки е ценен за някого и всеки е нужен на някого. Благодарение на другите ние израстваме и се учим. Благодарение на другите изграждаме себе си и когато чуваме вътрешния си глас, това е глас, повлиян от другите, от това което сме видели, чули, научили. Уважавайки другите и тяхното мнение, техния опит, уважаваме и сами себе си. Оценявайки другите, оценяваме и себе си.

„Осмисленият свят е свят, в който присъства някой Друг” /Еманюел Левинас/