"Cognosce te ipsum" - Познай себе си!, е казал Сократ. И наистина, за да разбере света, в който живее, човек първо трябва да разбере себе си, защото светът е това, което ние усещаме от него и всеки човек е един микросвят.
Опитвайки се да опознае себе си, човек е стигнал до извода, че се състои от три елемента, съществуващи в неделимо единство - тяло, душа и дух. Има много мнения за това какво представлява всеки един от тези елементи и какво значение има. Тук ще разгледам някои от тези мнения, опитвайки се да достигна до истината или поне собствената си истина.
Тялото е материалната, видима част от нас. От физична гледана точка то представлява множество струпани на едно място атоми, същите, които изграждат скалите, водата, въздуха. Атомите не изчезват и не се появяват от нищото, затова частиците, от които сме изградени, са стари колкото самия свят. И така в тялото ни може да има от атомите, които някога са съставяли тялото на някой динозавър или вулканична лава, или дори друг човек, живял преди нас. За това ни подсказва още Библията - "И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа" ("Битие", гл.2 стих 7). Земната пръст се състои от същото, от което и човека и накрая човек става отново на земна пръст.
Някои философи като Платон, Питагор и Плотин виждат тялото като затвор или "гробница" за душата, защото я отдалечава от идеалната ú и свободна същност. В диалога "Федон" на Платон Сократ, осъден на смърт чрез отравяне, е главно действащо лице. Както се очаква всички негови близки скърбят по повод предстоящият му край, а той самият сякаш се радва на съдбата си. Постепенно той насочва разговора към това, че всеки философ би желал да умре. Но тъй като душата ни е най-големият дар от боговете (или Бога, според християнството), това трябва да стане без той сам да посяга на живота си, защото това би нарушило духовната връзка с тях (Него). Но защо му е на философа да умира? Как иначе ще отдели своето съзнание – душа от пречките на материалното в което го затваря тялото? Именно чрез смъртта според Сократ се постига абсолютната свобода.
Окована в тленната рамка, душата е ограничена от възможностите ú за възприятие на заобикалящото ни. Като материални същества, ние пречупваме нематериалните идеи през материята и така ги разбираме. За нас съществува само това, което можем да видим, да чуем, да подушим или чийто допир усещаме с кожата си. Това ме кара да се запитам как ли би живял човек,ако е роден глух, сляп, лишен от всичките си сетива? Би ли съзнавал че е жив? А дали наистина би бил жив? "Sentir, c'est exister" - "Да чувстваш, значи да съществуваш" е възкликнал Жан-Жак Русо, отговаряйки на последния ми въпрос. Тялото не е просто предмет, кутия, в която е поставена душата, то е оживено от нея, от Божественото "дихание за живот". Чрез него ние осъществяваме директна връзка с материалния свят, чувстваме го и му въздействаме, променяме го. Дали точно това не целта на човешкия живот - абстрактната, нематериална и съвършена душа да усвои материята и да се научи да я променя ("И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над (...) всякакви животни, които пълзят по земята", "Битие", гл.1 стих 28)? Именно като прозорец на душата виждат тялото епикурейците и Фойербах. Според тях тялото не е срамно, за разлика от Плотин, който се е срамувал, че има такова. За тях човешкото щастие е свързано с удоволствието, което е невъзможно без тялото. И наистина едно нематериално същество не може да изпита истински, човешки чувства като радост, благоговение, любов... Как без да имаш тяло ще усетиш ускорения пулс на влюбеното си сърце, пеперудите, които танцуват в корема ти, щом срещнеш погледа на човека, когото обичаш? Не си ли заслужава да си в неведение за най- големите тайни на света, щом така познаваш тайнството на любовта? И така тялото вече не изглежда като мрачен затвор, а дом на душата, а очите са прозорците на този дом, колкото и шаблонно да звучи това. Погледът несъмнено е най-очарователния и някак мистичен атрибут на тялото. В тях първо съзираме любовта, не случайно се говори за "любов от пръв поглед". С очите си проникваме в душата на другия и пускаме него да надзърне в нашата. Те сякаш събират в едно материята и нематериалното, душата и тялото, те говорят безгласен език, този на душата. В очите на човек можем да видим чувствата му, които са невидими, можем да видим и любовта, но и омразата. Няма да се спирам на другите части на тялото, чрез които взаимодействаме със света, тъй като за мен очите са най-важни като граница между две противоположни същности на човека. И когато умрем, очите ни "погасват", защото губят одухотвореността си.
Щом вече имаме някаква представа за същността на тялото, е време да разгледаме душата. Много често използваме тази дума в ежедневието си, спомената е в хиляди поеми, песни и все пак не можем веднага да отговорим, когато ни попитат какво всъщност е душата. Това е, защото ние я усещаме вътре в себе си и в сърцето си знаем какво е тя, както знаем кои сме, защото душата е нашата същност. Тя е синоним на сърцето, защото от нея произлизат чувствата - удовлетвореност и неудовлетвореност, радост и скръб, които намират израз в тялото чрез болката и удоволствието във всичките им нюанси. Тук обитават и нашите спомени и желания, все неща, които не могат да бъдат видяни или докоснати, тъй като са абстрактни. За мен душата е резултат от одухотворяването на тялото, т.е. когато на материята е вдъхнат живот, божествената частица или духа ни (на него ще се спра по-късно), се появява душата като връзка с този дух. Обвързана е с материята чрез тялото, но е отвъд тази материя, защото произлиза от духа. Именно като част от "света на идеите" вижда душата Платон. За него тя е била в този свят преди да се всели в тялото и материалните неща на земния свят само ú напомнят за абстрактните идеи. С риск да се повторя, ще кажа, че тази същност на душата определя и ролята ú - материята да бъде усвоена и след това променена от нематерианото. А защо трябва да бъде сторено това, няма как да разберем или ако някога достигнем до това познание, значи сме осъществили задачата си. Което ме навежда към мисълта за грехопадението на Адам и Ева. Какво всъщност иска да ни каже Библията с тази история, макар да е толкова деформирана от преработката ú от църковните събори? Какво познание са получили Адам и Ева? "Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи" ("Битие", гл.3 стих7), дали не са познали материята? И ако да, това ги е пратило отвъд Едем, където страдат, защото това е същността на земния път на човека, но и за да открият любовта и да я пренесат в материалното. Чрез любовта човек може да промени света. Тогава душата е "мястото", от където "извира" любовта и чрез тялото преминава в материята и я променя. И чрез любовта, отново, ние се връщаме към божественото, към "света на идеите". Но всичко това е много по-трудно, отколко изглежда на думи. Нашият свят е изграден от противоположности и където има любов, има и омраза - "Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие", гласи третият принцип на механиката. Така и в нашата душа няма само добро, но и зло. Тя е "бойното поле", където се сблъскват тези две идеи. И както любовта променя материята като гради, така и омразата руши, връщайки ни към материята, далеч от идеята и Бога. В диалога на Платон "Федър" се говори за два коня, които теглят една колесница и тези коне са двете начала на душата - афективното и разумното. Според това кой от двата надделее се определя и "пътя" на душата. А кой "кон" ще надделее определяме ние самите със своята свободна воля. Затова и изборът, който винаги имаме е най-важното действие на човека - дали да гради или да руши. И така ние определяме и съдбата на света. А как само един човек може да влияе на нещо толкова голямо като съдбата на света?
Тук идва време да се спра на духа. Това понятие се свързва най-вече с християнството, както и с немския философ Г. Хегел. Разликата между него и душата е по-тънка, тъй като и двете са невидими и нематериални. Духът обаче е свободен, за разлика от душата, защото е напълно отделен от материята, противоположен на нея. Затова свободно странства в света на мислите и идеите, който последователите на Кабала наричат астрал. Духът не е нито пространствен, нито времеви, а вечен и напълно абстрактен, неосезаем за човека. Ние го "усещаме" единствено с мислите си, защото те произлизат от него. Именно чрез духа си ние се докосваме до света на абстрактното и намираме абсолютната свобода или може би чрез нас, този свят се докосва до материята и намира израз в нея...
Духът е неподвластен и на чувствата, защото се извисява над тях. Това е най-висшето в човешката същност, а именно божественото. Без своя дух, ние сме нищо, защото той е нашия живот в абсолютния смисъл на думата, движеща сила и първоначало. Това е Божията частица във всеки от нас, която ни прави "жива душа" от "земна пръст". И като част от Божия Дух, хората правят едно цяло. Затова духът е общото и в някакъв смисъл еднаквото между всички хора. Този на стареца не се различава от на детето, както няма разлика между духа на мъжа и на жената, на убиеца и на свещеника... Хората заедно вървят по пътя на това, което наричам Общия дух, съдбата на всеки от нас, нашите избори играят своята роля в неговата еволюция. Въпросът е каква част от нас ще изберат любовта и каква - омразата.
В заключение, с риск да прозвучи надуто, ще кажа, че човекът наистина е най-великото Божие творение заради сложната си и противоречива същност. Но това води след себе си и най-голямата отговорност. Имаме своя разум като част от Общия дух, но затова трябва да вървим по пътя му с чувство на отговорност за всеки свой избор. И всичко ще бъде наред, ако изберем да обичаме.
© Ани Всички права запазени