5.01.2008 г., 20:32 ч.

Душа на безследно изчезнал 

  Есета » Ученически
2099 0 3
3 мин за четене
 

Душа на безследно изчезнал

 

 

         Познавах един човек - бездомник. Между два блока имаше тясна улица с една единствена пейка, на която той нощуваше и въобще живееше. Много хора го подминаваха щом го погледнеха или изобщо не го забелязваха. Просеше, но не крадеше. Бе благодарен на всеки, който пуснеше по някоя стотинка. Месеци наред дори на мен не ми правеше впечатление този изгубил себе си човек. Докато не дойде денят, в който просто не можех да не спра при него. Просто седях отстрани и гледах. Наблюдавах  как той, изоставеният от живота, хранеше птиците около него. Защо толкова ми бе чудно ли? Защото вместо да хранеше себе си, нещастникът  даваше своето на малките същества накацали жадно до него. Отидох, пуснах няколко монети, останали ми от закуската и седнах на пейката, някак без страх. Дълго време мълчахме, докато бездомникът ме попита дали искам да ми разкаже някоя история. Естествено, аз приех. Доста измина откакто чух първия му разказ - не го помня вече. Така в продължение на месец, минавах, сядах и самотникът започваше поредната си история все така - хранейки птиците.

         Не се сещам за всичко, което ми бе говорил, но със сигурност няма да забравя денят, в който той сподели с мен случка от живота си. Тя започваше така:

         Когато бил на около шестнайсет-седемнайсет години имал само един истински приятел - момиче. Споделяли си всичко и винаги били заедно. Веднъж той срещнал красавица, чиято хубост не можел да сравни с нищо друго, поне до тогава. Правил всичко възможно, за да я впечатли. Един ден, както вървял по улицата, нещо проблеснало отстрани до него. Спрял се и видял заровен в пръстта странен мръсен предмет. Решил да продължи, но любопитството му станало голямо, затова се върнал. Изровил съкровището и набързо го поогледал. Започнал да избърсва прахта и калта. След няколко минути пред него се разкрило най-обикновено огледало. Разсмял се и понечил да го захвърли, но тогава видял надпис зад малкото стъкълце: „Най-същественото е невидимо за очите".

         Решил след като се върнел вкъщи да го до изчисти, да затрие надписа и да го замени с друг: „Най-хубавото се вижда само със сърцето." Речено - сторено. Запланувал как ще го даде на своята любима и как да се похвали на най-добрата си приятелка. Обадил й се,  разказал й за случилото се и изведнъж спрял да говори. На отсрещната слушалка се чувал хлип. Разбрал защо, но за да е сигурен, я попитал. Тя му отговорила с думите, че на следващия ден заминава и че нямало да се върне вече. Но най-тежка от всички думи била „Обичам те". Той, без да мисли, й затворил телефона. Повече не се чули.

         На следващия ден, неговото младо аз, се запътило към невижданата красавица, но както вървял бързо и самоуверено, изведнъж  спрял. Взел огледалцето и отново прочел написаното. Сега схванал смисъла му. Обърнал се и си тръгнал...

         Нататък бездомникът не помнеше или не искаше да ми каже  какво е станало. Макар разказът му да не бе съпроводен  от нито една трепка в гласа, видях една сълза, която се стече бавно по лицето му и падна на студената земя, като вечен спомен, който отново ще бъде изровен. Реших да си тръгна. През целия път до вкъщи мислех за казаното от него. Беше вярно, но колко  малко хора го разбираха. Останалата част си мислят, че разбират тези толкова истински думи. Затова страдаме, защото не виждаме нещата такива каквито са - бързаме да съдим по външността.

         На следващия ден отново отидох на познатото място. За мое учудване обаче, бездомникът не беше там. Седнах на пейката и започнах да го чакам. Той обаче така и не дойде. Реших да отида в други ден, но резултатът бе същия. Поразпитах какво е станало с него, на всички отговаряха: „С кой, с онзи дрипльо ли? Сигурно птиците и него са изяли!" Спрях да го търся.

         Всеки път, когато минавах оттам, усещах неговото присъствие, припомнях си неговите думи, трохите разпилени като надеждата и всеки път свеждах глава. Досетих се, че може би аз също съм разбрала какво е да видиш със сърцето, а не с очите. Вероятно ще забравя как изглежда, как говори, но никога не бих забравила неговата малка усмивка, падналата сълза, добротата му, сърцето му, душата му... Една душа на безследно изчезнал.

© Деси Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Невероятно е! Това което си споделила с нас,благодаря ти!Наистина 6-та е малка оценка.Истината е,че може би този човек-бедняк или клошар,както ние ги наричаме е открил истината и същността в този живот,докато много от нас се лутат в заблуди,и куп други предразсъдъци.Мисля,че съдбата ти е направила подарък,като те е срещнала с такъв учител.
  • Деси, ти си едно съкровище, което просто не искат да видят, защото виждат себе си в огледалото, а не надписа ! Много силно, много истинско и с много доброта и любов си го написала ! Жалко, че не мога да напиша повече от 6 и повече от едно 6 ! Чакам още твои произведения ! С обич, Деси !
  • Искам да ти кажа, че есето, което си написала....Направо не знам...Прочетох го на един дъх. Толкова е истинско, толкова хубави мисли има в него...Наистина рядко се зачитам в есета. Това ме грабна! Най-искрено, ти пиша 6..Повече не мога да направя!Наистина много хубаво...
Предложения
: ??:??