Стрийм в главата, разпада се душата,
бягаш в тишината, самотна пак е тя самата.
Крещиш срещу стената, дупка в главата.
Изчезваш в тишината, пропадаш в бездната.
Плуваш във водата, няма я вратата.
Гледаш в далечината и разбира тя горката,
че останала е там далече във гората.
Грозната усмивка пропада в тъмнината
и тогава душата разбира тишината,
разбира как бяга сама от себе си горката.
Дупката в стената разнася самотата,
придава красотата на мъглата.
Пристъпваш във водата, риташ отровата.
Премръзват ти душата и умира тишината.