Дъждовните капки падаха от небето и попиваха в кожата ми. Вместо да охладят плътта ми, те я горяха. Всяка една капка оставяше отпечатък по кожата ми и напомняше за себе си, като мъничко парещо удоволствие.             Държах ръката ти в своята и усещах пареща болка. Изведнъж дланта ми започна да гори. Подложих я на дъждовните капки и започна да излиза пара. Топлината на ръката ти беше непоносимо голяма. Поривът и усещането бяха безсилни да подчинят тялото ми на тази изгаряща ме сладка болка. Отдръпнах едната си ръка, но болката оставаше полепнала по нея. Все още гореше. Дори надалеко от твоята ръка, моята не спираше да изгаря. Топлината ти беше под кожата ми и нашепваше за твоето близо присъствие.

            Макар и далеч от теб, ръката ми продължаваше да гори. Веднъж сетила от твоята плът, вече не беше достатъчно само да я докосва. Беше задължително да стане част от нея. Част от теб. Топлината ти стопли не само ръцете, но и сърцето. Влажността на дланите омекоти докосването и го направи по-лесно.

            Целувах те, но не беше така, както съм целувала другите преди. Чувството беше много по-различно. Изпълнено с желание и страст. Желание да имам с устните си всяка една част от теб и страст, която топлината на телата ни да изгори.

            Дъждовните капки се сипеха над нас, а ние правехме любов. Телата ни изгаряха мимолетно в страстта на сърцата. Бяхме подвластни на порива, който извираше от нас. Засилването на движенията беше придружено с усилването на дъжда. Капките падаха все по-тежко, пареха все по-силно, а телата ни горяха от само себе си.

            Тъмнината не ни плашеше. Не плашеше страстта, която изпитвахме. Дъждът нямаше как да спре порива ни за любов. И все пак капките пареха.

            Разделихме се. Сърцето те искаше обратно. Започна непоносимо да пари. Вече цялото ми тяло гореше. Онази, непоносима на моменти, болка се беше завърнала в тялото ми. Сърцето ми отново усещаше, че живее. Болката по липсата ти го стимулираше.

            Времето течеше неумолимо в онези кратки мигове, когато бяхме заедно. А сега, когато сме на разстояние, времето е спряло и не иска да тече. Измъчва ни и не ни позволява да усетим порива.

            Миризмата на кожата ти се попи в устните ми. Не искам да спирам да те целувам нито за миг, нито за секунда. Дори да знам, че ще остана без дъх, ти ще си там да ми дъхнеш последната глътка живот. Дрехите ми попиха миризмата на тялото ти, а очите ми нямат сила да се затворят. Всяко затваряне е миг на отделяне от теб, когато сме заедно и миг на завръщане към това, което познавам като присъствие, когато сме далече.

            Бих опитала да изградя стълба към небето, за да мога да спра дъжда, да хвана сълзите ти и да затворя тъгата ти между облаците. Да сътворя дъгата в очите ти, да стопля мислите и да разтреперя сърцето ти. Да бъда всичко онова, което не искаш, но обичаш да те поддържа. Да бъда това, от което бягаш, но искаш да присъства в живота ти.

            Очи, родени в сълзи, шепнат за любов. Усмивка, която образът ти ражда в мен. Сърце, на което ритъма засилваш или спираш. Обърка света ми, за да съградиш нов, изцяло принадлежащ на теб.

            Когато бях до теб, не ти признах. До тебе бях, но и на себе си не го признах. Никой като теб не заслужава по този начин да го преживява сам.

            Потъни в мириса на кожата ми и се разтопи в моето желание. Стани едно с мен.