Дъждът вали с едно такова привидение на недоизречена самота, недовидяна, недоизпитана. Аз съм сама тук, където се срещнахме за първи път и болката, лутаща се в душата ми, силно ме изгаря. Дъжд, един обикновен, пореден дъжд се стича и мие улиците, а аз вървя. Напредвам, може би съм все така бавна, за да премина през лошото време и отново да видя слънцето. Отивам ли си или просто се бавя, идвам ли или просто седя тук. Сълзите бавно капят по бялото ми, изтощено от живота лице и ме молят да се обърна, няма начин... Всичко отминава, всяка самота е миг спокойствие, просто, за да променя и подредя мислите си, а всъщност в момента съм по-объркана от всякога.
Недоизречените от мен думи се давят в душата ми, а сърцето ми бие ускорено с луди ритми, чувствам се изтощена, наранена, изсъхнала, защото теб те няма, защото не мога да те прегърна сега, къде си, искам да те целуна, липсва ми твоето докосване, твоите пълни с любов очи, къде си?! Болиш вътре в мен и всяка твоя сълза се забожда като стрела ...