15.09.2009 г., 11:53 ч.

Дърветата през зимата 

  Есета
2655 0 0
10 мин за четене

ДЪРВЕТАТА ПРЕЗ ЗИМАТА

 

          Ако има нещо, пред което окончателно рухваме, това е реалността. Можеш цял живот да носиш на гръб своите надежди, да изнемогваш под тежестта им, сякаш са чувал с камъни, можеш да градиш представи за един честит живот, който просто ще се окаже над възмож­ностите на бъдещето. Ако посто­янно се съобразяваш с богатст­вата на повърхността и пренебре­гваш тези вътре в себе си, радостта е кратка. Всъщност тя винаги е кратка щом чувствата владеят над ясното съзнание. Колкото до надеждите, те с годините така по­евтиняват, че спокойно можеш да се ровиш в тях като в преспи не­нужни конфети, останали от праз­ник, за чийто повод отдавна не си спомняш.

           Има хора които се хвалят с това, че виж­дат светлата страна на всяко не­що и предават своето щастливо умение на останалите. Други пък предпочитат тъмната страна, защото тя отразявала по-правдиво света. И едните, и другите са далеч от истината. Те просто я правят сива. Не можем да пречим на слепия или глухия да въз­приемат по своему реалността. Тя не принадлежи никому. Реалността принадлежи сама на се­бе си.

          За да види човек, не е достатъчно очите му да са отворени, нужно е най-напред да отстрани онези при­добити представи и предварител­но изградени образи, които са го превърнали в интелигентен слепец. Да се освободи от всич­ки усвоени звуци, които са го направили глух. Няма друг трам­плин за съзнанието освен да се оттласнеш от всичко заучено, ко­ето отдавна те е превърнало в един високообразован глупак.

          Всеки ден извеждам кучето си, движейки се по един и същи път. От двете страни на алеята са наредени като в шпалир стотици дървета. Трябваха ми години докато се сприятеля с всяко едно от тях. В сърцето на щедрото и кратко ля­то те образуват свод от листа, цветове и светлина. Тази картина предизвикваше в мен копнеж. Сега поражда съпричастие. Ко­пнежите носят страдания, а съпричастието - тишина. Чувстваш себе си като част от една по-голяма хармония. Може би тези дървета са засадени тук преди да се ро­дя. Всяко лято потъваха в зеленина и отначало си мислех, че полудяват от радост, че са щаст­ливи, а те са били само съпри­частни на лятото. Съпричастни на слънцето и топлината, става­ли са част от цялата хармония. Исках да разбера какво чувст­ват дърветата и реших да попитам всяко дърво. Едно по едно. Ес­тествено, приличах на слабоумен и не получих никакъв отговор. Този, който говори с всеки сре­щнат, той няма какво да каже. Наблюдавах ги и по време на дъжд. Онзи несекващ кристален дъжд, който спуска завеса от перли над клоните. Тогава жи­вачно блестящите водни топче­та се блъскат в листата, разби­ват се на още по-малки капки и всичко потъва в гора от сребър­ни пръчици. Дърветата остават мълчаливи и съпричастни на дъ­жда. Същото става и през зимата.

          Тогава безлистните клони напо­добяват старчески ръце, осеяни с петна и брадавици. Птиците се смълчават, небето е оловно си­во. Дърветата остават отново спокойни, мълчаливи и съприча­стни на зимата. Намират се от­въд приспивателността на щас­тието и страданието. Защото вся­ко едно е намерило убежище само в себе си. Под набразде­ната от бури и дъждове кора се долавя вътрешен живот. Неви­дими пулсации изпращат от дъл­бочината на корените скрити со­кове, които достигат до върхо­вете на клоните. Дървото не е самотно. В сърцевината си при­тежава импулс, който не зависи от сезоните. Да намериш убе­жище сам в себе си е трудна работа. Малцина успяват. Но из­глежда това е един от начините да разберем, че между щастие­то и страданието има трето царство.

           Него всеки трябва да си го отк­рие сам. Достигне ли го, ще осъ­знае или поне долови онази реалност, която не виждаме през целия си живот. Тази, за която казахме, че принадлежи сама на себе си, и в която думи като ща­стие, надежди, копнежи и успе­хи се поръсват като избелелите конфети от забравения празник на нашата глупост. Дърветата живеят едно до друго, но всяко намира убежище в дълбоките ко­рени на своя вътрешен живот. Те живеят в третото царство. Ние също живеем заедно, но никой човек не може да бъде с друг.

          Навярно някой ще се засмее и ще ми даде хиляди примери за обратното. Сигурен съм, че смехът му няма да стигне далеч. Ра­но или късно той ще затихне. Просто, защото смехът винаги е краткотраен, а тишината е веч­на. Бог ни е създал така различ­ни, че да не можем да прониква­ме един в друг.

          Ако постоянно търсим спасение в клоните на другите, няма да изградим коре­ните на своя вътрешен живот. Докато не намерим опора в са­мите себе си не можем да обичаме.

          Защото любовта не е прониква­не в другия, нито присвояване. Тя е съпричастие, споделеност и състрадание. Но за да достиг­неш до нея трябва да си навля­зъл в третото царство. Тогава, когато си изградил корените на своя духовен живот, и през цялото ти същество пулсират со­ковете на собствената ти хармо­ния. Докато не построиш от душата си светилище, никога няма да можеш да обичаш. Всичко ос­танало просто не е любов. То е взаимоотношения.

          Човекът е осъден да жи­вее в хипотети­чното. За него изглежда няма живот извън представите, илюзиите и на­деждите. Съ­ществуваме благодарение на нещо подобно на командно дишане.

           Цяла система от различно обагрени представи постоянно зах­ранва нашето съзнание, отклонявайки го от реалността. Защо­то всичко останало сме в състо­яние да понесем, само нея не. Ако някой издърпа маркучите, свързващи ни с хипотетичното, започват конвулсиите. Няма ни­що по-ужасно и по-жестоко от това, да останеш неподготвен и гол пред реалността тогава, ко­гато са мъртви илюзиите, представите, яловите концепции как да живееш. Когато сюжетът на твоя живот потъва като капка в океана на това, което те превъз­хожда, можеш ли да го прие­меш със самообладанието на човек, който не живее на команд­но дишане? Това означава да престанеш да съществуваш ка­то сомнамбул и да взривиш под себе си всички опори, а над гла­вата си всички авторитети. Ос­танал си сам сред тишината на вътрешния си живот и оттам на­блюдаваш света. Без концепции, без чужди мнения, въобще от­въд езика. В истинската реал­ност няма прилагателни.Там няма синтаксис.

          Не можеш да изтриеш мисте­рията на съществуването и да изпълниш празнотата с думи. Ка­кто и да ги подредиш, те ще бъ­дат само една възможна комби­нация, защитаваща една вероя­тност повече от друга. В свят из­тъкан от неопределеност, умът не може да си позволи постоян­но да създава само разпадащи се модели. Реалността не може да бъде напъхана в езика, тя по един мистичен начин съществу­ва независимо от него.

           Ако се изкачвате по спиралата на ду­мите, на концепциите или на ут­върдените кройки на образоваността, вие си шиете костюм от успокояващи истини, който ще се окаже костюм от хартия. Пос­ле става така, че неумолимите пръсти на реалността започват да разкъсват от вас всичко, което ви пришива. Парче по парче. Ня­ма да бъдете пощадени в нито един пункт. От вас ще бъде смъ­кнато всичко. Стойностите, кои­то сте придавали на собствена­та персона, необмислените въз­хищения, парчетата любов, къ­совете от чувства, чиито обекти са били фикции, онези циментирани представи за Добро, Зло, Красиво, Бъдеще. Всичко това, заедно с така наречените идеа­ли, ще литне от вас като късове опърпана хартия, за да проти­вопостави пред очите ви всяка мъдрост на собствената й глу­пост, всяка истина на собстве­ната й обрат и мост.

           Тежко е да посрещнеш зимата на своя живот в подобен костюм. Тогава се по­явяват две възможности: или да възкръснеш за реалността, заедно с подигравката към самия себе си, или да почувстваш ле­дените тръпки на страданието. В крайна сметка никой отвън не може да ни докара до тази ми­зерия. Всеки сам шие своя кос­тюм, и ако някой ден той се ока­же от хартия просто ще се превърнем в срамни и анонимни жертви на реалността.

          И ако все пак решиш да се изплезиш на своите идеали, тогава всички про­стори ще бъдат търкулнати пред теб. Ще бъдеш по-малко обре­менен, а това прояснява погле­да. Защото идеалите като таки­ва не съществуват в реалността. Ако си ги измислил, някой ден ще станеш свидетел на тяхното саморазлагане. Да свързваш своите идеали, умения или об­разование с някаква безгранич­на логичност, е същото като да придаваш на есенното листо па­днало на тротоара висша само­стоятелност. Когато навлизаш в едно умение или област от жи­вота, достигаш голяма дълбочи­на, но губиш хоризонта. Хипертрофията на интелекта започва, когато броим дърветата, но не виждаме гората. Свеждането на света до интелектуален образ води до шизофрения. Може би целият ни инстинктивен стремеж към логиката е продиктуван от страха ни от непознатото. Това е онзи прастар страх да оста­нем сами пред непредсказуемата реалност. Много по-лесно е да се приютим в представите си за нея и да жонглираме интелек­туално с йерархията на ценнос­тите. Но с възрастта долавяме, че всяко нещо, включително и ценностите, се опровергава по силата на собствената си при­рода. Откриваме, че всяко вче­рашно Добро се е превърнало в Зло, че до вчера красивото ли­це е станало грозно. Вече почти сме склонни да поставим изми­налия си живот в кавички даже решаваме да прекъснем мостовете си с миналото и да изживеем с мъдрост бъдещето. Това е все същата стара церемония на страха. Тя отново изг­ражда храмове на представите, картонени катедрали на надеждите, из чиито лабиринти се но­си зловещият кикот на опровергаващото време. По всичко изглежда, че за да доловим реал­ността, трябва да взривим не са­мо мостовете с миналото, но и тези с бъдещето. По друг начин казано, това означава да прие­мем мистерията на живота. Дър­ветата приемат тази мистерия. Те са част от нея. Затова са ед­накво хармонични както през зи­мата, така и през пролетта. Ние прикачваме към действителност­та епитети, строим мисловни конструкции от понятия и после пре­карваме остатъка от живота си под развалините им. Оттам кре­щим или пък мълчим глупаво покъртени пред безсрамната непривлекателност и нелогичност на света.

          Естествено, че ние не можем да живеем като дървета­та. Думата ми е за вътрешния ни живот. Само чрез него можем да приемем загадката и да се освободим от фалшивия образ на света, който сме си създали. Дърветата по моя път все още изглеждат мъртви и оголени, но вече носят пролетта в сърцевината си скоро ще се покрият със зеленина сякаш, за да ни подскажат, че сме длъжни да се проникнем от съзнанието за абсолютна­та неустойчивост на предста­вите, ако искаме да сме хармонични с мистерията и нейната вечна променливост.

 

                                  Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ

© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??