Един живот, една душа

 Мрак на изпълнена с чувства душа е погълнал толкова цветната стая. Червената боя на безличния тапет за едно кървящо сърце, лилавото петно от дясно за някое незабравимо лято, жълтичко малко за освежаване на обстановката от време на време и още по-малко оранжево за заличаване на празното пространство. Четирите стени на кутията на живота. И  тук-там зелено за още малко красота. Дъгата на толкова силната душа под безличната същност на човешкото същество в необятното така небе. Седи само едно дете и се чуди, къде ли, отиде невинността. Къде е белотата в ангелското погледче, къде е сега директността на детинските въпроси? И въобще къде е възможността за необяснимо правилните импулсивни отговори?

       Отново съм тук  като в геометричната фигура от някоя и друга математическа задача и моят математик е някъде с пороя сборници. Аз седя и чакам, чакам и изкървявам от всяка страна и ъгълче само, за да дойде моето правилно разрешение. А, за него така и не се намира достоен ум или потенциално вършещ работа. Къде е моят неотказващ се учен, къде е остаряването му с боренето за моето решение? Та аз съм  само една проста, обикновена задача от Свещената книга за търсенето на правилните решения, така наречената – Човешки живот. Един живот, една душа  дали не лежи тук сега?

        Сълзи на фон светлина потапят така цветната стая. Всички  цветове заедно за спомените, заедно за миналото сливат смисъл, значение, чувство и желание. Зеленият таван на красота и там горе някъде някоя звезда. Покритият под с толкова самота. Едно само килимче с една чергичка за естетичността на гледката, за затопляне на обстановката. Горе и долу на кутията на живота. И тук-там някоя мебел по необходимост и лакомене. Стаята на  късометражния, стар, толкова познат филм, но този, който никога не би бил гледан.  Поредната изхабена лента в тоновете филмография. Навела се е една протъркана история  и се чуди дали ще има кой да я поеме. Ще има ли кой да я преразкаже? Ще има ли кой да я запомни, ако тя не се повторя?

            Отново толкова изморена,  като приспивна песен, се промъквам в късното време... Прозявка по прозявка  имам усещането, че  трябва да направя нещо друго , а не това, да замечтая. Като въртяща се повторно любима песен се надявам да съм достатъчно невероятна и текстът ми винаги да говори, ритъмът ми винаги да звучи, душата ми винаги да пее. Аз съм в нечий вечен плейлист, но зная, че има още толкова невероятни песни, докато се достигне до мен. Стоя и чакам и под номер 575 дори ще продължа да чакам  за моето оценяване и от тогава неомръзване. А жалко,  сякаш все обърквам някоя нота или буквичка от някоя дума и подочули я, не се отказва да ме задържи за още няколко минути. А, все пак, колко е времетраенето на една песен, рядко повече от 10 минути. Колкото и тежко метал да е моето звучене, колкото и мазно ретро чалга да е, кой е моят вечен слушател, кой е цитираният от него мой пасаж? Кога ще запее той своята незабравима  мелодия, така наречената – Надежда. Един живот, една душа, дали не запява тук сега?