11.03.2009 г., 18:50 ч.

Един обикновен ден 

  Есета
1806 0 3
2 мин за четене

 

                      Днес е малко особен ден за мен. Усещам как губя почва под краката си. То и преди време тя е била хлъзгава, ама сега ми се струва, че се свлича яко. Около мен остават някои неща, които винаги съм мислел, че мога да управлявам. Но се оказва, че за кой ли път съм се лъгал в себе си. Или че съм се самозаблуждавал, което си е по-вярно.

                     Направих си една папка, където сложих 22 снимки. Сега като ги пусна на слайд, чак свят ми се завива. Такава младост лъха от тези снимки... и си мисля, времето ли бе така пролетно преди две години. То, че аз бях по-млад, това си е ясно. Но не вярвам толкова да съм се състарил за това време, че да има някаква особена разлика с преди.

                     Или всичко е въпрос на някакви наши състояние, на някакви необясними и недотам изследвани от самите нас състояния на духа, които нямат нищо общо с възрастта.

                      Кой знае, може и да е просто съвпадение на желанието ни да сме по-различни от това, което сме. Тоест или да сме по-млади, или да сме по-умни житейски.

                      А опитът е толкова важен, колкото сме по-несигурни в каквото и да било. Защото докато трупаме опит, той живота превалял със ситни капки, че чак не сме го усетили.

                      Усещаме го, когато се случи непоправимото. И не с нас, и не с близките ни. Защото тогава има само мъка, няма време от разсъждения. А с комшиите или с познатите, с които намесата, че ги познаваме е много по-малка, отколкото с тези, които наричаме свои приятели, или пък с които се наричаме семейство. И с които ни свързват общи спомени, емоции или трудности, в които сме се подкрепяли взаимно.

                       Под апартамента, където живея дойде онази с косата. Ама как, то нямаше никакви видими причини, казват някои около нас. А аз мисля, че причината е една, просто животът е житейски изживян, десетилетките не са малко, нищо повече не можем да очакваме.

 

                        Затова ще се престоря, че денят е хубав и той наистина ще стане такъв. Отивам да пия едно вино, при все че е малко рано. Защото все още мога да се заблуждавам, че всичко добро наистина предстои.

                       И от много повтаряне, ще взема да си повярвам. А дали ще се случи, Божа работа, както винаги са казвали старите хора. И аз ще казвам така, но не сега.

                       Наздраве!

© Любомир Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Наздраве и от мен.
  • Благодаря за прочита и за това, че си усетила написаното. Поздрави от мен!
  • Есето ми хареса. Наистина се замисляме за живота,когато се случи непоправимото "..И не с нас...А с комшиите или с познатите..". Състаряването,което усещаш ми е познато и не е от времето,а "...е въпрос на някакви наши състояние...".Въпреки това трябва да вярваме,че дните ни ще са хубави,въпреки лошото време, въпреки кризата, въпреки злобата... Браво и ....Наздраве!
Предложения
: ??:??