Всички обичаме дърветата. Те радват нашите погледи, макар и без да го осъзнаваме. Толкова са красиви, когато цветовете им цъфтят, като че ли цялата дъга блести в техните корони. Толкова величествено! Но изведнъж идва есента. Цялата тази красота се изсипва на земята, променяйки своите искрящи цветове в увяхващи листа. Така е и с човека! Докато обича, докато е обичан, той е озарен от щастието на любовта – „цъфти” под онова слънце, заради което си струва да се живее. И когато дойде моментът на омраза – есента в човешката душа, всички чувства умират така, както окапват листата на дърветата. Но едно листо таи в себе си голямата болка, болката, която е толкова силна, че е заразила и всички останали листа, болката, която стига чак до корените на дървото в човешката душа. Какво да кажа аз за моето дърво? Дали има някой, който старателно да полива това дърво, за да могат неговите листа да си стоят там – на короната, където им е мястото? Да! В момента моето дърво е оцветено в най-красивите багри. Ето това доказва, че съм щастлив, че слънцето в мен грее с такава сила, че никой и нищо не може да му попречи. Това е така, защото това слънце е „тя” - „тя” огрява моето дърво, „тя” се грижи за него, „тя” крепи на неговата корона всички тези листа, „тя” не позволява на нито едно от тях да падне. А ако случайно някое от тях падне, „тя” – ЛЮБОВТА, ще дойде отдолу – под моето дърво и ще го закрепи, прошепвайки ми само една простичка дума: Обичай! Ето защо моето дърво е щастливо. Но ако „нея” я няма, и то няма да съществува, защото „тя” е слънцето в моя живот, „тя” е слънцето в живота на моето дърво, „тя” е надеждата за моите листа...ОБИЧАЙТЕ СЕ!!!