Егото се опитва да те накара да отвориш широко очи и да впериш взор или в миналото, или в бъдещето, но не и в настоящето.
На него не му харесва да живееш в настоящето, тук и сега. Хитро е егото. Моето настояще е моята единствена връзка с времето. А времето ражда пространството. Излиза, че моята единствена връзка с пространството (или реалния свят) е настоящето. А на егото не му харесва да виждаш реалния свят. На него му трябва да живееш в илюзорния.
Вперили сме поглед в миналото. Ах колко добре беше там, колко ни се иска времето да се върне. Или за да изживеем отново щастие, или за да се предпазим от „нещастието” изживяно. Целият ни ден е изпълнен с мисли за миналото. Тези мисли са едни тъмни очила, една превръзка, която ни пречи да видим настоящето.
Един дядо казва: „Ех, едно време жените бяха по-хубави, по-добри”. Дядото не се усеща, че просто не иска да се види в настоящето и да се усети това, което усеща. А усеща, че вече жените дотолко не го интересуват, че от тях за него остават ...