Егоизмът – необхдимото зло
Егоизмът – необхдимото зло
Като понятие и начин на определяне характера на човек, отдавна сме свикнали да причисляваме егоизма към пороците на човека или по-скоро към неправилния начин на поведение и саморазбиране. Факт е, че не е погрешно това разбиране, което поставя егоистите в групата на хората, с които не е чак толкова приятно да се общува. Само че някак не си даваме сметка, че всички сме егоисти. Всички до един. По един или друг начин, обаче, моделът на поведение измества акцента върху други названия, с които можем да се определяме. В дъното на тези неща, обаче, си стои все той – егоизмът.
В един кратък философски речник понятието егоизъм е обяснено така:
Его-изъм (egoismus) – Поставяне на личните интереси над тези на другите; себеичност.Противоположното на алтруизъм.
И за да бъде по-ясно, ето и понятието алтруизъм:
Алтруизъм (alter, isma) – лат.:”друг”-изъм – Готовност да се деиства в полза на другите, пренебрегваики собствените интереси.
Ядрото на земните ни мъки е именно това, че все някой е искал да бъде над другите, да властва, да постигне нещо, свързано със самия него, манипулирайки останалите по някакъв начин. Едни са твърдели, че правят нещо в името на цял народ, а всъщност са искали този народ да му се прекланя и да го възхвалява; други са правили какви ли не „подвизи” с единствената мисъл „да се прослави името им вовеки”. Да, ползата е за всички, но нали уж осъждаме този користен мотив, който така или иначе води до някакъв положителен резултат? Вярно е и, че има хора, които са безкористни(не бих си позволила да кажа „абсолютно безкористни”), но аз виждам това само при светците. Богове, светци, ангели, все образи, за които знаем че вършат само добрини в полза на света, човечеството, на това ни учи религията. Вярата в този идеал поддържа равновесието в объркания ни живот, помага ни, неоспорим факт е, че ни е нужна винаги. Но с риска да прозвучи обидно или атеистично – аз не познавам лично нито един светец. Следователно, не разбирам кой и как би могъл да ме убеди, че не е поне малко егоист.
Една мисъл на Максим Горки – „Личният егоизъм – ето родният баща на подлостта”, ме накара да помисля върху идеята, че егоизмът стои в основата на почти всички антиценности в една личност. Завист – искам аз да имам това, което има той, злоба – защо той да е нещо повече от мен... Прекаленото самочувствие, несъобразителността, склонността към умраза към другите, дори мързелът – все неща, които са израз на това, че поставяме собствените си нужди и интереси над тези на околните. Херцен пък смята, че „Най-малко егоизъм има у роба”, и наистина – само насила принуден, човек е склонен да не мисли за себе си. Или поне не само за себе си. Казвайки „най-малко егоизъм”, Херцен ясно подчертава, че дори в окови, все пак човек си остава егоист в душата си – мрази тези, които са го довели до това положение. И още как!? Но това на мен ми звучи съвсем логично. Все пак, ако човек сам не уважава себе си, какво остава пък за другите.
В крайна сметка трябва да се замисляме, когато определяме някого като егоист. Защото всички сме в известна степен такива. Проблем съществува единствено тогава, когато тази себеичност стане прекалена.(Със сигурност не ми е известно по каква скала се измерва нивото на егоизъм у човека?!). Най-верният признак за това, че вече прекаляваме са думите на Генадий Малкин, че „Егоист – това е човек, обичащ себе си повече, отколкото обича другите егоисти”. И тук се заформя парадокса за най-висшата форма на егоизъм – любовта, в частност ревността,като израз на тази любов. Какво е да обичаш себе си повече, отколкото този, когото твърдиш че обичаш? Не е ли същото като да държиш да получиш,след като си дал? Всички призовават да даваме любов без да очакваме да ни се върне, нима това е възможно? Ако нямаше егоизъм и силно его, а човек осъзнае, че е просто част от едно цяло и дава любов, няма да чувства нито гняв, ни омраза, страх или привързаност. Ако пък погледнем към литературната класика – и там при по задълбочен прочит се вижда какво е любов: някой убива любимата си, защото много я обича... защото не може да понесе дори мисълта друг да я притежава и пр. Ами Ромео, на когото не му минава през ума, че не е възможно да притежава Жулиета... пък и какво означава „притежавам”? Каквото е да е, но стремежа е неописуем и трудно се поддава на контрол. Понякога се стремим към даден човек само, защото ние го обичаме и често пъти хич не отдаваме значение на това той иска ли да е с нас. Наричаме това наше чувство любов и се втурваме да се „борим”. Това ако не е егоизъм... Мислим само как да удовлетворим собствените си желания. Да, но никой не вижда нищо лошо в това да се борим да спечелим някого. Значи ли това, че осъждаме егоизма като проява само тогава, когато така ни е удобно? Едно зло, което наричаме с други имена тогава, когато ни е необходимо? Ето това един страшен проблем за човека – не нарича нещата с истинските им имена, играе си с думи, сменяйки маската на личността си твърде често, с което я деформира, изопачава и уврежда трайно.
Няма абсолютни егоисти или абсолютни алтруисти. Човек просто трябва да балансира тези две състояния на неговото Аз, за да намери хармонията, от която се нуждае. Не можеш винаги да обичаш другите и само тях, защото в крайна сметка това води до саморазрушение. Но и не можеш винаги да поставяш себе си на първо място, понеже така нараняваш останалите хора. Равновесието е много важно за всеки човек, тъй като всеки превез в едната или другата посока поражда някакъв вътрешен или външен проблем. От една страна, себеотреклия се човек, този, който се е посветил в помощ на другите, е изключително уязвим. Най-точният пример – Исус, който умира, разпънат на кръста, предаден, унижен, въпреки че цял живот е помагал на хората. Това не е ли несправедливо, погледнато през призмата на съвременния свят. Или Васил Левски? Нали се бори за нещо толкова свято като свободата, а е предаден, заловен от врага и обесен? Вярно, и в двата случая, както и в още много други такива, поуката е една – да пожертваш себе си в името на нещо велико, на нещо добро, е възхитително и е в основата на прогреса на цялото човечество. От друга страна, нали сме най-висшата форма на живот, нали сме разумни същества, защо тогава са ни нужни жертви, за да станем по-добри, или зададен по друг начин въпроса: защо трябва да се жертва един алтруист, за да се осъзнаят хиляди егоисти? Въпросът е някак хуманен, а отговорът е по-скоро с чисто морален заряд и е свързан с това, че несъмнено самочувствието ни на мислещи същества е малко прекалено. Ние все още си оставаме предимно емоционално зависими. Нашето его е движещата ни сила на деня.
Малко обезкуражаващо ми звучат думите на Оскар Уайлд, че „Любовта към себе си е любов за цял живот”. Обезкуражаващо, защото все едно да кажеш, че егоистът си е егоист до гроб. Против моралните ценности е да си вечно вгледан в себе си и вечно да пренебрегваш другите. Против околните е да мислиш само за собствените си потребности, дори с цената да обидиш или нараниш някого. Но е против теб самия да се откажеш да постигнеш нещо, което много искаш само защото на някои не им е приятно. Това е все едно да отхвърлиш собсвеното си его и да подхранваш чуждото. Нека не звучат никога егоистично думите „Ще се боря да постигна мечтата си!” или „Ще направя всичко за да те спечеля”. Породени от това „зло”, наречено егоизъм, тези думи са ни необходими не само, за да движим живота си напред, но и да го изживеем щастливо.
© Пенка Келешкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
xora molq vi se mojete li da mi kajete kade to4no moga da namerq ese na tema egoizmat e ba6ta na podlostta
-
Ей това е наистина много прекрасно есе.. Справила си се чудесно и в интерес на истината много се радвам че попаднах точно на него защото ми помогна доста
Браво , 6
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Тази методика се нарича "Кабала". Това е древна наука, която е била скрита досега, поради това, че човечеството не се е нуждаело от нея. Егоизмът не е бил дотолкова развит, за да има с какво да се работи!
Ето ключа към закритата врата (от Кабала Днес)
Наслаждение и страдание
Наслаждението и страданието – това са две сили, посредством които се управлява нашият живот. Собственото ни вътрешно естество – желанието за наслаждения – ни принуждава да действаме съгласно изначално зададеният шаблон за поведение: да получаваме максимално удоволствие в замяна на минимални усилия. Винаги и навсякъде човек по необходимост избира наслаждението и избягва страданията. По това ние никак не се отличаваме от животните.
Наред с това, психологията е запозната с този факт, че може да се промени системата на приоритетите на всеки човек и да се обучи да си прави сметка за изгодата от своите действия. Ако убедително се опишат преимуществата, които ни поднася бъдещето, човек ще се съгласи да търпи сегашните трудности заради растящите приходи. Например: ние сме готови усърдно да се занимаваме, за да придобием професия, която с времето ще ни обезпечи висока заплата и уважавано положение. Всичко зависи от сметките, които си правим за предмета на очакваната изгода. Човекът изчислява вложените усилия от предполагаемото наслаждение и ако остатъкът се окаже положителен, значи действието ще бъде осъществено. В това няма нищо освен сметката за цената, която ще ни се наложи да заплатим за бъдещия приход. Така сме устроени всички ние.
В този смисъл човекът се отличава от животното само по способността да погледне напред, по посока на потенциалната цел, и да се съгласява с определено количество неудобства, трудности или страдания заради предстоящото възнаграждение. Изучавайки поведението на човека, ние ще открием, че всичките му действия произтичат от подобни сметки. Той само по неволя ги претворява в живота.
Егоистичното желание ни заставя да избягваме страданията и винаги да избираме наслаждението, което ни се рисува от нашето въображение. Не е по силите ни дори да изберем даже качеството на това наслаждение. Решението за това на какво ще се наслаждаваме, дори отчасти не е обусловено от свободният ни избор или от независимото желание – затова то е изложено на влиянието на обкръжаващите. Всеки човек живее в общество със своята култура и закони. Не само, че тези фактори определят поведението на индивида, но също така те изграждат във всеки от нас отношение към всички области на живота.
В действителност, ние не избираме нищо: нито начина на живот, нито сферата на интереси, нито запълването на свободното време, нито храната, която ще ядем, нито модата, която ще следваме. Всичко това се „утвърждава за изпълнение“ от волите и вкусовете на обкръжаващото ни общество – при това не винаги от най-добрата му част, а от болшинството. Фактически ние сме сковани от правила за приличие и рамките на обществения ред, които са станали закони на нашето поведение.
Стремежът да привлечем уважението на обществото мотивира всички наши действия. Даже когато искаме да се отделим, да направим нещо извън приетото, да придобием нещо такова, което никой не притежава, или въобще да се откажем от принадлежността си към някой колектив и да живеем в уединение – все едно ние правим това, за да привлечем вниманието на обществото. „Какво ще кажат за мен? Какво ще си помислят за мен?“ – този род мисли за нас са по-важни от всичко, ние сме склонни да ги отричаме и подтискаме, защото признаването им би ни ударило болезнено по нашето „Аз“.
Къде лежи изборът?
От всичко казано дотук следва въпросът: къде е разположена свободата на избора, ако тя въобще съществува? За да дадем отговор, трябва да изясним като начало в какво се състои нашата същност и да разберем от какви елементи се състоим. Във всеки обект, в това число и в човека присъстват четири детерминиращи фактора:
Вътрешна същност – първичен материал
Първичният материал представлява вътрешната същност на всеки обект. Изменчива по форма, тя е постоянно си остава една и съща. Например, зърното се разлага в земята и неговата външна форма изчезва, но заедно с това от неговата вътрешна същност израства нов кълн. Първичният фактор – нашата същност, нашата основа, нашият генетичен код – е заложен в нас изначално и не е по силите ни да му повлияем.
Свойства, не поддаващи се на изменение
Законите, управляващи същността, са вечни, неизменни и непоклатими, от тях произтичат тези свойства на обекта, които не се поддават на изменение. Например, от пшеничното зърно никога няма да порасне никакво друго растение, освен пшеница. То поражда само предишната си изгубена форма. Законите от подобен род и производните им свойства се задават изначално от природата. Всяко зърно, всяко животно и всеки човек включва в себе си законите, управляващи неговата същност като такава. Този е вторият от съставящите ни елементи и не сме в състояние да му повлияем.
Свойства, поддаващи се на изменения посредством въздействието на средата
Сорта на зърното не се променя, но външната му форма варира в зависимост от обкръжаващата среда. Под въздействието на външните фактори обвивката на същността се трансформира съгласно зададените закони и претърпява качествени изменения. Влиянието на обкръжаващата среда води до това, че към същността се присъединяват допълнителни фактори, които и́ придават ново качество. За зърното такива фактори могат да станат: слънцето, почвата, торенето, влажността, количеството валежи и т.н. Те обуславят проблемите на ръста, качеството и количеството на кълновете. Що се отнася до човека, то неговата външна среда я съставят родителите, възпитателите, учителите, приятелите, колегите, книгите, които чете, материалите от средствата за масова информация и т.н. По този начин, трети фактор се явяват законите, съгласно които средата въздейства върху човека, трансформирайки неговите поддаващи се на изменение свойства.
Промени в окръжаващата среда
Средата, оказваща влияние на ръста на пшеницата, също е подложена на въздействието на външните фактори. Те могат да се варират кардинално: например, засушаването или наводнение са способни да доведат до загуба на всички пшеничните посеви. За човека четвърти фактор са промените в самата обкръжаваща среда, променящи формата на нейното въздействие на свойствата, поддаващи се на изменение.
Тези четири фактора задават общото състояние на всеки обект. Те определят нашия характер, начина ни на мислене, изводите, до които достигаме, дори нашите желания и действия:
Човек не може да промени своя корен, генетичния си код т.е. своята същност.
Човек не може да промени законите, които управляват неговата същност като такава.
Човек не може да промени тези закони, по които външните фактори въздействат върху неговото развитие.
Средата, в която човек се намира и от която напълно зависи, може да замени с друга, по- благоприятна за неговото придвижване към реализация на жизнените му цели.
С други думи, ние не сме способни пряко да влияем на себе си, доколкото не определяме собствената си същност и законите, които я управляват. Законите, по които средата ни въздейства, ние също не можем да променим. Но все пак можем да оказваме влияние върху своя живот и съдба по пътя на подобряването на обкръжаващата среда. Единствения свободен избор е изборът на правилното обкръжение. Ако ние предизвикаме промени на външните условия и подобрим своето обкръжение, ще коригираме влиянието на средата на поддаващите се на изменение свойства. По този начин ние още сега ще определим своето бъдеще.
За разлика от останалите нива на природата, човекът притежава възможност съзнателно да избира обкръжението си по такъв начин, че то правилно да определя неговите желания, мисли и действия. Затова и процесът на развитие се базира на взаимоотношенията на индивида с обкръжаващата го среда. Ако нашето обкръжение създава обстановка, подходяща за развитие, то с нейна помощ можем да постигнем забележителни резултати.
Реализация на свободния избор
Обобщавайки всичко казано за четирите фактора, формиращи човека, ние ще открием източниците, които ни управляват. Те са два: вродените свойства и придобитите свойствата, т.е. усвоени от обкръжението.
Науката е стигнала до подобни изводи в 90-те години, когато е започнала да се обозначава нова област на изследвания – генетиката на поведението. Тази дисциплина търси връзките между генетичните и личностните когнитивни поведенчески качества на хората: от гнева, авантюризма, стеснителността или насилието до половото влечение. Гените определят примерно 50% от свойствата на характера, докато останалите зависят от обкръжението.
Понеже ние не сме способни да променяме вътрешните данни, то следва да се обърнем към външните параметри, т.e. към своето обкръжение. Единственото, което можем да направим, стремейки се да реализираме своята жизнена цел, е да изберем добро обкръжение, което ще ни тласка напред. Затова този, който в своя живот полага старание в избора на най-доброто обкръжение, се удостоява с правилни мисли.
Човекът, влагащ сили в избора и създаването на среда, която му е необходима за правилното развитие, благодарение на нея може да реализира заложения в него потенциал. За разбирането и внедряването в живота на този принцип се изисква високо ниво на осъзнаване и днес много от нас видимо са го достигнали.
Ако ние искаме да сменим своето егоистично отношение към ближния с алтруистично, ни е нужно да развием такова желание да се грижим за ближния и да се обединяваме с него, което в голяма степен ще надвиши всички подобни егоистични помисли. Това ще стане възможно само тогава, когато алтруизмът достигне висшата степен в системата на нашите приоритети.
Ние сме създадени като обществени и егоистични същества. Нищо не е толкова важно за човека, колкото мнението на обкръжаващите за него. Всъщност, целта на нашия живот се състои в това, да заслужим почит и признание от обществото. Ние неволно се подчиняваме на абсолютната власт на общественото мнение и сме готови да отдадем и последните си сили за уважение, почитание и слава. Ето защо обществото може да насажда на своите членове различни ценности и форми на поведение, дори и най – абстрактните.
Обществото изгражда в нас критерии за самоуважение и поради това, дори оставайки сами, ние продължаваме да действаме съобразно обществените норми. С други думи, дори и никой да не разбере за някоя наша постъпка, ние все едно ще я извършим поради самоуважението си.
За да пристъпим към формирането на ново желание, насочено към грижата за благото на ближния и обединяването на всички части на единната система, ние сме длъжни да се намираме в общество, което поддържа подобни стремежи. Ако алтруизмът е висша ценност в очите на обкръжаващите, то по естествен начин той ще задължи всеки от нас да следва алтруистичните закони и да ги включи в системата на личните приоритети.
В идеала обкръжението трябва да настройва човека по следния начин: „Необходимо е да се отнасяш към ближния добре, като към единна система, част от която ти се явяваш, за да можем всички ние да се постигнем равновесие с природата“. Когато стремежът към алтруизъм стане забележим в обкръжаващото общество, ние също сме проникнати от него. Ако навсякъде се сблъскваме с напомнянията за важността на алтруизма и с уважението към него, то отношението ни към ближния ще се промени. Ние ще започнем да мислим все повече за това и постепенно ще нарасне желанието ни да станем здрави части на единно тяло.
Ние не сме способни да се променим изведнъж, но можем да подобрим своето обкръжение. Това със сигурност сме в състояние да направим. Когато въздействието на обкръжението към нас се промени, ще се променим и ние самите. Всъщност средата е лост, издигащ ни на по-висока степен. Затова и първата крачка, достъпна за всеки, се състои в това, да поразмислим и открием коя среда е най-благоприятната за придвижването ни към целта на съществуване.
Както вече беше казано, силата на мисълта е най-мощната сила в природата. Ако ние се устремим към по-доброто обкръжение, нашето вътрешно желанието ще ни доведе с времето до съответните хора, организации, инструктори и книги – с други думи, до това обкръжение, в което ние ще успеем грамотно да се развиваме. Според степента на съсредоточаване върху идеята за избора на най-доброто обкръжение, и претворим идеята в живота, пред нас ще се разкриват все повече нови възможности за нейното реализиране.
Когато обкръжаващото ни общество се състои от хора, които също се стремят към равновесие с природата, ние ще можем да изградим такива отношения, които ще ни дават пример, поддържайки ни и укрепвайки ни по пътя. Хората ще разберат, че ние искаме да се отнасяме към тях с любов и ще ни предоставят възможността да се научим как се прави това. Всеки ще обучава другите на това, какво значи да си подобен на силата на природата. Всеки ще почувства колко е хубаво да се намира в обятията на любовта. Този, който е подобен на алтруистичната природна сила, няма да изпита върху себе си пресата на враждебните сили и затова в подобно обкръжение ще намерим защита, увереност, щастие и свобода от вълненията.. Именно към такъв живот се стреми природата да доведе цялото човечество.
Подражание на природата
Грижите за благото на ближния, старанията да се обединим с него като органите от едно тяло, а също и усилията, насочени към осъзнаването от страна на обществото на важността на такова единство, залагат фундамента, върху който човечеството ще построи живота в пълно подобие с природното свойство на любовта и взаимното отдаване. Разбира се все още не става въпрос за вътрешното дълбинно изменение на свойствата на нашия егоизъм, а за първия етап на процеса, в чийто ход ние външно ще моделираме взаимоотношенията, съществуващи в природата, подобно на детето, което имитира своя баща. Детето също не разбира съвсем ясно това, с което бащата се занимава и въпреки това се старае да му подражава, желаейки да стане като него. Виждайки как бащата работи с чука, малкият имитира неговите действия със своята играчка-чукче. В резултат на това, момчето се развива, не само копирайки движенията на бащата, но и придобивайки постепенно неговия разум. И ние сме длъжни да се опитваме да подражаваме на природното свойство на любовта и отдаването. Тази имитация е като сдобиване с по-висша степен, която е необходимо да се достигне не само, изпълнявайки външни действия, но като я постигаме с вътрешната си същност.
Загрижеността за благото на ближния може да бъде мотивирана от два основни фактора:
Желанието да се заслужи почитта и уважението на обществото;
Истинското вътрешно осъзнаване на превъзходството на свойствата на любовта и отдаването над самонасладата.
Да се копира природата подобно на детето, което несъзнателно подражава на своя баща – това означава да се грижиш за благото на ближния, като се ръководиш от първия мотив. Подобна имитация лежи в основата на механизма на развитието и израстването – без нея те са невъзможни.
Отначало ние ще се грижим за ближния, за да се насладим на уважението на обществото, но постепенно ще започнем да забелязваме, че алтруистичното отношение към ближния само по себе си се явява особено възвишено свойство, дори без връзка с полагащото му се обществено признание. Ние ще открием, че алтруистичното поведение е източник на съвършенно, безгранично наслаждение; при това то ще се прояви благодарение на факта, че ние реално ще започнем да усещаме силата на самата природа – съвършена и неограничена.
С други думи, в резултат на усилията ни да подражаваме на силата на природата, ние ще почувстваме, че в природата като такава е заложено съвършенството. Осъзнаването на този факт ще създаде в нас вътрешни промени: постепенно пред погледа ни ще се открои висотата и благородството на свойството любов и отдаване в сравнение с нашето исконно свойство за самонаслада. Тогава ние действително ще пожелаем да се уподобим на природата и да достигнем по-високата степен от тази, на която сме били създадени. Навлизайки в тази степен, ние ще се потопим в природната хармония и съвършенство – именно към това насочва естественият закон за развитие човешкия род.
Новата тенденция
В момента, в който човек започне да уравновесява себе си със силата на природата, той понижава налягането, накарало го да се промени.
Като следствие от това, количеството отрицателни явления в животасе съкращава. Практически от страна на природната силата не настъпва никакво изменение, променя се човекът. Но резултатите от тези промени създават в него усещането, че природата е започнала да му въздейства по друг начин. Собственото устройство заставя човека да чувства, че се променя външният свят, а не самият той. Така мозъкът реагира на информацията за реалността, подадена от неговите сетивни органи и на тази тема ще посветим отделна глава под названието „Реалността на съвършенството и вечността“. Реално силата на природата е статична в своето постоянство. Ако човек на сто процента е подобен на нея, той усеща съвършенството; ако напълно и́ е противоположен, то чувства сто процентово противопоставяне с природната сила. А между тези две крайни състояния преминава през промеждутъчни етапи.
Днес ние не сме абсолютно противоположни на алтруистичната сила на природата, защото нашият егоизъм все още не е достигнал максималната степен на развитие. Това означава, че негативните явления в нашия живот до този момент не са достигнали пределното ниво. Именно поради това някои хора все още на усещат състоянието на глобалната криза, в която сами сме се оказали и ние, и обществото. Те не чувстват неприятно сегашното положение на нещата. Така или иначе, ден след ден пред нас ще се проявява все по-голям егоизъм, който ще обостря противоположността между човека и природата. За да не ни се наложи да изпитаме свързаните с това страдания, е нужно навреме да стъпим на пътя, водещ ни към добиването на свойството алтруизъм. Само такъв подход ще промени посоката на нашето развитие.
Правейки това, ние веднага ще почувстваме положителната реакция във всички сфери на съществуването. За илюстрация дайте да си представим дете, което се държи много лошо. Бащата провежда с него възпитателни беседи, убеждавайки го и уговаряйки го по различни начини да се промени. Накрая стигат до съгласие, че от определения в живота на детето се отваря нова страница, когато то започне да се държи добре. Ако на следващия ден му се отдаде да подобри своето поведение дори незначително, то веднага ще почувства благосклонното отношение на бащата. По този начин всичко се оценя, измерва и съди – само по нарастващите тенденциите.
Когато все повече хора започнат да се грижат за създаването на коригирани взаимоотношения, считайки това за решаващ фактор, от който зависи нашият живот, тяхната обща грижа ще формира общественото мнение, а то от своя страна ще повлияе на цялото останало човечество. Благодарение на общата вътрешна взаимосвързаност, всеки човек в света, дори живеещият на най-отдалеченото място, веднага ще почувства, че е преплетен с другите хора и зависи от тях, а те – от него. Тогава всеки ще осъзнае тази жизнената взаимозависимост. Промените, протичащи в един обект, се предават на друг обект – това доказват изследванията, провеждани в различните области на науката, и най-вече в квантовата механика. Експериментите са показали, че някои елементарни частици „знаят“ за случващото се с другите частици, и могат мигновено да предават информацията за промените на всякакво разстояние. Днес на физиката е известно, че между квантовите частици съществува постоянна взаимовръзка, макар те да са разделени от пространството и времето. Всеки квант е свързан с друг квант. Това явление обхваща както микроскопичните, така и най-глобалните структури на света.
Съвременните научни изследвания потвърждават и този факт, че всичко е заложено в човешките гени и във влиянието на обкръжението върху него. Това ни помага да се събудим и да се откажем от миналите илюзорни представи за това, че уж ние сами ръководим собствените си действия и контролираме ситуацията, лично проверяваме и имаме възможността да взимаме решения. Като следствие, именно днес ни се предлага възможността за истинска свобода. По силите ни е да се освободим от робството на егоизма, под чиято власт се намираме, и да придобием алтруистичното свойство, създавайки такова обкръжение, което ще ни помогне да имитираме действията на природата, подобно на детето, обучаващо се от примера на възрастния.
Водещите изследователи винаги са разбирали, че развивайки се, човекът открива, каква чудесна мъдрост се крие в природата. Всичките наши открития се свеждат до осъзнаването на този факт, че ние сме само следствие от тази велика мъдрост, пронизваща цялата реалност и разкриваща се пред погледа ни, когато ние „съзряваме“ и придобиваме способността да я възприемаме. Ето какви свидетелства са ни оставили на свой ред великите умове на човечеството:
„Сам на себе си изглеждам като дете, което играе на морския бряг и се развлича, намирайки от време на време по-гладко камъче или по-пъстра раковина от другите, в това време, в което великият океан на истината се разстила пред мен неизследван“. Сър Исак Нютон.
„Моята религия се състои в смиреното възхищение пред безграничния висш дух, проявяващ себе си в малките детайли, които сме в състояние да забележим със своя крехък и слаб разум“. Именно тази дълбока емоционална увереност в присъствието на висшата разумна сила, разкриваща се в непостижимата вселена, формира моята представа за Бога“. Алберт Айнщайн.