ЕКСХУМАЦИЯ НА ПРОРОЦИТЕ

        Моделите на действителността, подредени като всеобхватен и всеподреждащ мит, намиращ израз в определен речник от условно приети човешки отношения и постъпки, образуват ценностната система, чиято структура е в състояние да символизира образа на света в неговата цялост. Всяка сфера от многообразната човешка дейност си има парадигми - модели, които съществуват в свои затворени системи от знаци, циментирани в традицията с определен начин на мислене и общоприети критерии. Музиката си има своя парадигма, математиката - втора, политиката - трета и т.н. Така или иначе, всички тези дейности съществуват благодарение на верига от знаци и критерии, които, споени, образуват затворени системи, съизмерващи се със собствени средства. Рано или късно се оказва, че тези системи не са способни повече да се развиват и е необходимо в известен смисъл а бъдат разрушени и обновени, т.е. да продължат да се развиват. Може би точно тогава се раждат пророците.

           Те са хората, които променят драматично моделите, внезапно ни освобождават от досегашното мислене, разчупват старата парадигма и то така, че веднага не може да се определи дали дейността им е разрушителна или съзидателна. Айнщайн взриви физиката с всичките й понятия, доказвайки, че старите правила не са универсални и могат да бъдат преместени от сферата на абсолютното към сферата на относителното. Необходими бяха десетилетия и екипи от учени, за да се схване същината на тази теория, нейната научна стойност. Пророците „нагазват” в териториите на бъдещето, объркват съвременниците си, тръгват към идното с такива крачки, че не могат да бъдат догонени и разбрани приживе. Хора с различен тип мисловност, достатъчно сложна, за да не може да се проследи с нашето обичайно съзнание, те обитават пространства от бъдещето поради което си остават самотници в настоящето. Стара истина е, че никога не са обичани и стар обичай е никой да не им ръкопляска, докато са живи. Човешката природа не понася живи пророци, пигмеят не ръкопляска на човека с високия ръст, по-скоро е склонен да го вижда като уродлив. Това донякъде обяснява високата смъртност сред пророците, които много рядко достигат пристанищата на старостта. Съвременниците им винаги имат грижата да ги обругават, унижават, разпъват на кръст или пък да им режат главите. Превърнат ли се веднъж в покойници, за тях се говори и пише, осмисля се нечуваното им предназначение. Тази постоянна ексхумация на хора и ценности, почти се е превърнала във втора природа на човека, и колчем погледнем към световните постижения, веднага долавяме мириса на прясно изкопана пръст. Светската суета не се интересува от интересите на човечеството, а противоречащата човешка природа няма сили да посочи с пръст големите личности отвъд оградата на гробищата. Силата на въображението, гъвкавата природа на интелекта, могъщите, понякога парадоксални домогвания са били затрупвани с грамади от пречки създадени от близкостоящите. Пътищата на Галилей, Колумб, Исус, Мохамед и компания са били превръщани в бунище от изкуствени прегради, за да не могат да реализират идеите и дълбоките вътрешни принципи, които са искали да направят достояние на света.

          Всеки, който се осмели да погледне отвъд парадигмите, бива наказван за дързостта си и това изглежда никога няма да се промени. Обществената повърхност е покрита с гъста мрежа от малки и големи, но винаги усложнени правила, чрез които и най-оригиналните умове и енергични характери не могат да преминат. Излизайки отвъд общоприетите модели, тези умове попадат сред една враждебна атмосфера, която, без да се е докоснала до характера на вътрешните им търсения, винаги ги обвинява в нарцисизъм или просто ги определя като луди.

          Мълчанието е друго оръжие с което унифицираното обществено съзнание се опитва да омаловажи търсенията на парадоксалния ум. Повечето от достиженията на човешкия дух са били посрещани с гробовно мълчание от съвременниците, а в отношението им към хората с нетрадиционно мислене са липсвали дори елементарни прояви на състрадание и човечност. Колкото и пророците да са същества автономни, възвишени и с обладаваща огромна сила, сблъсъкът с околните, с техния страх, суеверие и завист винаги е отлагал признанието с десетилетия. Поразени сме да открием колко свободно и с каква лекота са били жертвани съдбините на тези хора, как са измъчвани, тормозени и убивани. Сред голата очевидност на тези факти стотиците, може би хиляди страници, изписани по повод достойнството на човека, започват все по-често да се преплитат с тягостни размишления за неговото нищожество. Егоцентризмът - като един от греховете - му  пречи да възприема истински реалността, но и го прави сляп за нея. Роб на дребното си ежедневно самоутвърждаване, той няма вкус към идеите и вижда в тях тайнствена заплаха, надвисваща над традиционно скроения му, уютен и ограничен свят. Нетърпимостта към живите пророци е по-скоро проява на страха за този свят. Идеите се появяват внезапно, с далечен тътен, после изправят снага до облаците и подобно на торнадо помитат всички модели и моделчета на старото мислене, разрушават концепции и утвърдени понятия. Естествено, първи се противопоставят на новото тези, които са строили старите мисловни сгради. Ако торнадото се появи в областта на физиката, първи ще скочат физиците, професорите, изписали десетки томове с научни понятия, над които надвисва заплаха. Когато се появят духовни учители устремени към Бога по пътища извън определените от църквата, първа ги анатемосва официалната църква. Произведенията на Ван Гог, Пруст, Кафка и редица гениални творци са посрещани с мълчание, равнодушие, подигравки и неподправена злоба именно от хората, творящи в техните области.

          Благородният възглед за света, схващането на действителността като многоизмерна, без яловото придържане към една-единствена догматична гледна точка, е задача непосилна за човешките същества. Изглежда пророците ще разбиват живота си в пространствата между значимите неща и ежедневната арена от изкушения, егоцентризъм, дребни интереси и интриги. Ако не можем да превъзмогнем егоцентризма, глупавото усещане, че сме победени, ако нямаме сили да ръкопляскаме на пророците, то по-добре да запазим благородно мълчание. То поне няма да им пречи, дори би могло да им даде сила, по-могъща от всяко друго оръжие.

Петър АНГЕЛОВ – ДАРЕВ