27.09.2013 г., 16:25 ч.

Есенна изповед 

  Есета » Лични
1243 0 2
1 мин за четене

Есенна изповед

 

Когато всичките ти любови досега са били жарки и изпепеляващи като юлското слънце, но и бързи и преходни като летния дъжд, тогава познаваш следлятната самота. Това е, когато страстта ти се превръща в едно от многото нападали листа – тъй живо и огненочервено, но стъпкано и отвяно надалеч от сковаващия вятър. В такова време не очакваш да те посети любовта, навярно полетяла някъде на юг с песнопойните птици.

 

Но не всяка птица отлита и ето че моята любов беше останала, както беше останало лястовичето при Щастливия принц. Връхлетя ме внезапно, като ноемврийска градушка и сякаш не беше лястовиче, а орел, изневиделица впил нокти в невинната жертва. Да ми кажеш да спра да го обичам бе все едно да кажеш на времето да спре да тече. Пръстите ми танцуваха по клавишите на пианото, а дъждовните капки, които удряха по прозореца сякаш пригласяха на тъжната мелодия. И всеки звук беше любов.

 

На него като на птиците му стана студено. Поиска да намери сърце, по-топло от моето, и отлетя. А там, където беше той в душата ми, остана само едно празно гнездо. Казват, че всяка птица винаги се връща в гнездото си и явно тук свършват приликите между любовта и крилатите твари. Той не се върна.

 

Днес свиря и всяка нота ми напомня за него, за това как бяхме тъй непреодолими различни, както са различни есента и пролетта. И макар да се чувствам захвърлена тъй както един студент захвърли една роза, заради която едно славейче умря, и макар сълзите ми да са многобройни като падналите листа, аз още, още го обичам.

 

на Т.Б~

© Виктория Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??