Понеделник е. Отново оня ужасен ден, омразен за всички ни, в който жестоката съдба ни принуждава да се измъкнем изпод топлите завивки още преди слънцето да е пробило мрака и да се дотътрим до поредната рутина, с която запълваме живота си. В моя случай, рутината е триетажна сграда, в която аз и още, нека друг каже колко хора, сме принудени да седим през скучни лекции, като че подбрани да ни отегчат, страници и страници сложни термини без пояснения, непоносима жега и кучешки студ. Самата мисъл, че скоро пак ще трябва да се изтъркалям от топлата постеля и да се насоча към тая морга за съзнанието, ме кара да потрепвам. Още по-лошо е, че ще е след празник, не кой да е, а Великден. О, ХЕИ, жестокостта ти е безкрайна! О, Игнатов, смили се над грешните ни души!
Ето ме. Стигнах до стаята. Прясно боядисана, с нов ламинат. Студеният лъх от полуоткрехнатия прозорец ме събужда, а обстановката ми подсказва, че тоя ден май няма да е толкова лош.
Каква заблуда. Още преди началото на първия час, моя ми ...