Понеделник е. Отново оня ужасен ден, омразен за всички ни, в който жестоката съдба ни принуждава да се измъкнем изпод топлите завивки още преди слънцето да е пробило мрака и да се дотътрим до поредната рутина, с която запълваме живота си. В моя случай, рутината е триетажна сграда, в която аз и още, нека друг каже колко хора, сме принудени да седим през скучни лекции, като че подбрани да ни отегчат, страници и страници сложни термини без пояснения, непоносима жега и кучешки студ. Самата мисъл, че скоро пак ще трябва да се изтъркалям от топлата постеля и да се насоча към тая морга за съзнанието, ме кара да потрепвам. Още по-лошо е, че ще е след празник, не кой да е, а Великден. О, ХЕИ, жестокостта ти е безкрайна! О, Игнатов, смили се над грешните ни души!

         Ето ме. Стигнах до стаята. Прясно боядисана, с нов ламинат. Студеният лъх от полуоткрехнатия прозорец ме събужда, а обстановката ми подсказва, че тоя ден май няма да е толкова лош.

         Каква заблуда. Още преди началото на първия час, моя милост и още няколко души започваме разпалена дискусия за видяното от нас при посещението ни в Народното събрание преди няколко дни. Бързо се издигат познати лозунги, за хора, четящи вестници по време на пленарно заседание. Възниква въпросът, дали тия хора, четейки вестници и играейки си на телефона или щракайки на новата си играчка - тъчскрийн, достатъчно малък да бъде сбъркан с нечия изпаднала пломба, разбират за какво става дума. Последвалата среща с ‘представители от нашата област’, като че ли служеше за разсейване. Щом им бе зададен въпросът дали е етически правилно по време на заседание ‘народните представители’ да си запълват времето, за което им плаща българският данъкоплатец, със странични неща, е париран бързо с отговор за това колко пъти се повтарят нещата, вече изказани от трибуната, и колко добре запознати с въпроса са представителите.

         Следват няколко часа, изпълнени със скука. Голяма степен от преподавателите предпочитат да следят учебника. Преминаваме бързо през уроците. За два-три часа достигаме до извода, че цялата система върви в посока нашето затъпяване. Денят се влачи със скоростта на костенурка със запек. Час след час безсмислен бълвоч. Половината народ си тръгва още след първи час. И още половина след втория. Накрая остават точно трима души, задружно решени да напуснат ‘моргата’.

         Външният свят е в подобен вид. От всяко подминато кафе се чува най-новият хит на поредната пайнерка и псувни, каквито само балканският субект може да измисли. Народът се хули на кренвирш и сминдух, докато майка сеца с все сила малко детенце, което не ще да върви, и като съща европейка му завърта един, циганската, та да се кротне. То надава вик до Бога, с което майка му, усетила, че събира любопитни погледи, бързо се навежда и се опитва със заплахи, а после и с молби да го укроти. Накрая го вдига и побягва през глава, а детският глас се чува и дълго след като тя изчезва от поглед.

         Най-после достигнах до дома, отегчен до болка, и, както прави всеки отегчен човечец, пускам телевизора. Оттам Мюмюн ме гледа с любов и ми обяснява колко много иска да му видя големия и твърд... нов български паспорт. Докато някаква женица разсъждава върху Хамлетовата дилема ‘Сделка или не?’, други търсят заровено съкровище и се борят за кметското място. Еми, тъй ще е, след като пуснаха една българска сапунка по телевизията, „и като надушиха сите кучета кокала”, сега само това ще гледаме. Не смея да погледна през терасата, да не се задуша от облака смог, или да ме лъхне японска радиация. Вестникът на масата ми говори за поредно увеличение на данъци и намаление на пенсии, оправдавайки се с икономическата криза...

СТИГА!

       Уважението ми към европейските институции не ми позволява да сравня описаното по-горе с някоя от тях.

       Че от кога е българинът подобна гад? Кой ни направи такива? Защо? Че не ни е виновна Демокрацията, не ни е. Не ни е виновен и соц-ът. Сами сме си виновни. Жестоко, и може би тривиално, но е така. Къде изчезнаха ония тачени ценности, с които се е кичил всеки уважаващ себе си българин - гостоприемство, честност, трудолюбие... Ако не друго, то поне да бяхме запазили някакви християнски добродетели:  обичай ближния си, ако имаш две ризи и така нататък. Внезапно дори забравихме какво значи да си българин. Решихме да се правим на европейци с все сили, че даже предпочитаме да не говорим на родния си език. Станахме същи европейци, които се сещат за изоставени деца и изхвърлени на улицата старци само по Коледа. Спомняме си за бесилката на Левски и непогребаното Ботево тяло, само като 3-и март наближи. А звънне ли 24-и май, дали на някой му пука за изконечните А и Б, или по-скоро гледа да притича в спретнато костюмче през площада, като пародия на отдавна отминали манифестации. Добре, че са големите градове като Кошарево и Извор, та и нашият град да помирише кукерска кожа, макар и само веднъж годишно. А само като си спомня какви неща са ми разказвали родителите ми и техните родители; как един скърбящ народ погребва своя цар, как един народ отива на война, как един народ си печели свободата. И целият тоя труд, за да станем европейци и да забравим баща и майка, език и родина и да станем ‘като света’. Не си струва. Няма по-просто обяснение от вазовата ‘Бяла спретната къщурка, с две липи отпред’. За тоя, чиято ръка сега щрака по клавиатурата, Парижките светлини не струват и пукната пара пред Стария Пловдив. Биг Бен не носи и половината красота на часовника на бургаската гара. Не ми хвали виенските дворци, щом стъпя вкъщи на село. А ти, неразумний юроде, що се срамиш да се наречеш българин и се учиш да четеш и пишеш по гръцки, френски, английски, немски, испански или италиански, помни, не случайно оня, който те гледа с посиняло лице от двулевката, ги е надраскал тия думи. Не за да въртиш гюбеци до нощѝ, да пиеш до забрава, да харчиш пари по модни дрънкулки и да станеш като Алековия прогледнал слепец, а да помниш коя те е майка раждала и кой те баща хранил; кой те е учил на ‘Аз съм българче’ и ‘Дядо Господи, прости ми. И даже да те помлати жестокият свят по чужди брегове и непознати за тебе земи, не го забравяй...

         Ако не друго, то облачето бяло да ти го напомня.