5 min reading
Понеделник е. Отново оня ужасен ден, омразен за всички ни, в който жестоката съдба ни принуждава да се измъкнем изпод топлите завивки още преди слънцето да е пробило мрака и да се дотътрим до поредната рутина, с която запълваме живота си. В моя случай, рутината е триетажна сграда, в която аз и още, нека друг каже колко хора, сме принудени да седим през скучни лекции, като че подбрани да ни отегчат, страници и страници сложни термини без пояснения, непоносима жега и кучешки студ. Самата мисъл, че скоро пак ще трябва да се изтъркалям от топлата постеля и да се насоча към тая морга за съзнанието, ме кара да потрепвам. Още по-лошо е, че ще е след празник, не кой да е, а Великден. О, ХЕИ, жестокостта ти е безкрайна! О, Игнатов, смили се над грешните ни души!
Ето ме. Стигнах до стаята. Прясно боядисана, с нов ламинат. Студеният лъх от полуоткрехнатия прозорец ме събужда, а обстановката ми подсказва, че тоя ден май няма да е толкова лош.
Каква заблуда. Още преди началото на първия час, моя ми ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up