10.02.2008 г., 14:28 ч.

Февруари 

  Есета » Философски
1213 0 2
1 мин за четене
Гледам навън как бавно слизат от небето облачетата. Като прах от звезди в нощта слизат и се катерят бели и сиви светлинки.
Сняг.
Хората плуват в белия, хрупкав блясък, чертаят чезнещи пътеки, тръгнали на някъде да гонят съдби.
Сега вървя и мисля. Чета отново уроците, които сърцето написа за мен. Думите сякаш капят по моята душа, изкарват смисъла, разстилат се и изчезват обратно. Слушаме заедно с моето сърце.
Днес открих нови неща. За малко мисълта ми обиколи света. Разбрах, че за да погледнем смело навън към света трябва първо да пораснем отвътре. И когато сме готови, действията изпреварват думите, а не както иначе. Някой ми подшушна, че светът е много повече в мен, отколкото аз в него. Да! Още не мога да го повярвам съвсем. Нима в нас се крие друг свят голям? Огледало или отражение е човешката душа? Ако е огледало, какво стои зад него, има ли стена?
Може би има логика, все пак понякога като вървя и си мисля, виждам хора, които ми говорят със очи като възпоминание от някой минал живот. Понякога сякаш съм репетирал преди да слезна тук и знам какво ще се случи и разбирам своето място.
Но стига толкова крачки в снега. Краката мокри са вече. Бързам у дома да ги изсуша. Усмихвам се, шепнещият - също.

© Серафим Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Отива ти да пишеш така... Можеш го... Трябва, според мен, да се пробваш в роман...
    Много са малко хората, които на твоите 20 години разговарят със себе си и си задават въпроси... Или си прекалено умен, или - чалнат. И в двата случая те поздравявам!!!
  • Много добро!!!
Предложения
: ??:??