1 min reading
Гледам навън как бавно слизат от небето облачетата. Като прах от звезди в нощта слизат и се катерят бели и сиви светлинки.
Сняг.
Хората плуват в белия, хрупкав блясък, чертаят чезнещи пътеки, тръгнали на някъде да гонят съдби.
Сега вървя и мисля. Чета отново уроците, които сърцето написа за мен. Думите сякаш капят по моята душа, изкарват смисъла, разстилат се и изчезват обратно. Слушаме заедно с моето сърце.
Днес открих нови неща. За малко мисълта ми обиколи света. Разбрах, че за да погледнем смело навън към света трябва първо да пораснем отвътре. И когато сме готови, действията изпреварват думите, а не както иначе. Някой ми подшушна, че светът е много повече в мен, отколкото аз в него. Да! Още не мога да го повярвам съвсем. Нима в нас се крие друг свят голям? Огледало или отражение е човешката душа? Ако е огледало, какво стои зад него, има ли стена?
Може би има логика, все пак понякога като вървя и си мисля, виждам хора, които ми говорят със очи като възпоминание от някой минал живот. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up