Винаги съм намирала Коледа за най-прекрасния празник през годината. В съзнанието на всеки човек този период бива свързан с уюта на дома, светлината на горящите пламъчета на коледните свещи, уханните гозби и веселите хора по улиците. Сякаш удоволствието да се разхождаш тогава по улиците е по-голямо; атмосферата на празника те обгръща от всички страни. Дори от уличните лампи струи топлина. Хората се обичат. Прощават си. Преглъщат дребните проблеми на сивия делник, защото дните около Коледа са по-специални. Не те е страх смело да мечтаеш и да си пожелаваш хубави неща. Виждаш света си засмян, щастлив, променен. Или просто така ти се иска. Свеждал ли си поглед към земята, когато вървиш усмихнат по някой осветен и пищно украсен булевард? Виждал ли си камара картонени боклуци, измежду които наднича едно човешко лице? Или може би почти машинално, несъзнателно отвръщаш поглед при такава гледка, от страх да не би малко от коледното ти настроение да изчезне. Не се страхувай да ми отговориш, приятелю, защото самият аз го правех винаги… до онзи ден. Когато нещо в мен сякаш се прекърши. Прибирайки се към къщи, се спрях, минавайки покрай седнала на земята жена. Купчината картони, няколкото овехтели одеяла и една стара снимка бяха всичко, което притежаваше. Обикновено минувачите не заговарят такива хора, сякаш не са от нашия свят, но те реално съществуват. Дори да не ни се иска да ги виждаме. Сиротата плаши… Тъжната история на жената приличаше на много други от нашето настояще.Когато имаш единствено живота си, нямаш голям избор. Макар да бе започвала на няколко пъти работа в различни държавни заводи, за човек без кой знае какво образование и квалификация е почти невъзможно да се намери място в обществото на постсоциалистическата ни действителност. Така 18 години преходът за нея се оказал омагьосан кръг. Дори деца не искала да има. Сама въздъхна риторично: “Защо съм им на тях? Само мъки бих могла да им предложа…” За толкова години може да са се появили десетки търговски и бизнес центрове с впечатляващи форми и размери, но ситуацията за бедните, за бездомните, за децата на улицата не се е променила коренно, сравнена с годините между двете световни войни през ХХ век. И тогава малките гаврошовци гледат с тъжен поглед към забраненото изобилие на градските “витрини бляскави”, тяхната окаяна орис се чете в “очите трескави”. Бедността и мизерията на крайните квартали, обрисувана в поезията на Смирненски, е в ярък контраст с маскарадно-празничната атмосфера на “разблудния” град. Най-беззащитните жертви на безразличието и бездуховността на големия град –бездомните деца- са обречени на окаяно съществуване. Сега дори е по-трудно тяхното оцеляване в градската джунгла. Мъчително е чувството, което се четеше в очите на възрастната жена, когато гледаше светлата витрина на отсрещния магазин. Какво остава тогава за едно дете, което едва сега открива света? Не те ли боли, драги приятелю, когато видиш бедно сираче, застанало пред празнично украсена сладкарница. Освен жадно да попива с поглед вкусните гледки, друго какво би могло да стори? Вероятно ще ми отговориш, че тези неща са така, откакто свят светува. Бедността не е привилегия на нашия век. Страхът и самотата също. Но агресията сякаш е. Скитницата от улицата ми разказа за децата, която я тормозели. Опитвали се да й вземат и малкото пари, които понякога “благородни” хора й давали за просия. Биели я, просто защото била по-слаба от тях. По думите й, когато тя била дете, насилието нямало такива размери. Животът в дом за изоставени деца сега бил ад, но ад, чийто истински размери, ние, привилегированите да имаме собствен дом, едва ли някога ще видим. За наше щастие. Всеки ден медиите ни заливат с информация за изнасилвания, побои и всевъзможни актове на необуздана агресия в домовете за деца, лишени от родителски грижи. Пресъздават се грозни гледки и се разказват истории, каращи те да отвърнеш глава с погнуса. Но кой може да си представи ужаса на подобно съществуване… страха да затвориш дори за секунда очи, защото не знаеш от коя страна може да те връхлети бедата… мъката, с която преглъщаш глада и студа при вида на всички изкушения, от които те дели само едно тънко стъкло.
А аз… аз просто станах и си отидох. С какво повече бих могла да помогна на нея или на някое от безпризорните деца, които безцелно вървят из мразовитите декемврийски улици? Освен с още един топъл обяд…? Дори не знам кое ме накара да остана в студа с нея. Да чуя разказа й. Вървейки напред, се чувствах странно. Коледните призиви от всички страни бяха на светлинни години от мен. Не ги виждах, нито чувах. Търсех само спасителния бряг на родния праг. Но дори там мислите не ме оставиха на мира. Колко ли малолетни момичета са принудени да слугуват под една или друга форма на някой богаташ, само за да си осигурят една по-нормална Коледа? Колко ли млади момчета ще предпочетат кражбата пред още една безсънна нощ, прекарана в мечти за нормална вечеря? Едва ли някой ще успее да ми отговори. Тази язва в обществения организъм се е задълбочила до такава степен, че всеки сам по себе си не би могъл да я излекува. Но всички заедно… защо да не успеем? Защо да бъдем милосърдни само на Коледа? Решението на всеки проблем започва с признаване на съществуването му. Започнете да виждате тези деца! Престанете да живеете в дребните си светове! Някой ден, ех, някой ден, нещата може би ще бъдат по друг начин…
© Яна Господинова Всички права запазени