Гледам в твоите очи... Приятелю мой, в твоите кафеви очи... Всекидневно измъчвани от ужасните лупи, очи блестящи от светлина и сълзи.
    Имаш толкова хубави очи! Така, дълбоки, мистични, необятни... Тези очи... Пламък искрящ, капки дъждовни, сила от разум лишена... Тези очи!
    Така разкриват те този свят. Този свят... Сияе лъчисто в безкрая, а вътрешно плаче и мръкне. Не спира да блести и да казва, че щастие има. Казва, че бъдещето ще сияе както него, че на миналото светлина е давал... Но настоящето...
    Приятелю мой, тъй красив си! А тъй нещастен... В очите ти потапям се, път не виждам. Зад светлината прегръща ме мрак. Страхувам се от неизвестното. Тъмното ме убива. Искам да знам какво те чака, приятелю! Искам да видя как ще засияеш отново! Да видя тази сила, за която тъй страстно мечтая! И тогава твое ще е бъдещето!
    Гледам в твоите очи... Вярно е, сияят, но зад тях какво ли е? В твоите очи аз търся...
    Толкова са прекрасни, а толкова нещастни! Тук и сега аз ще разбера защо!
    Няма да те мъча повече, ще ти помогна. Няма Аз да чакам сам да си помагаш. Ще бъда аз твоят най-верен слуга. Ще направя от този свят рай, Аз ще ти покажа начин. Твоя билка, приятел и спасение ще бъда Аз. Да, защото имаш хубави очи!
    Така мисля Аз...
    Аз...
    Аз...
    Твоето съзнание съм Аз, приятелю, а ти се гледаш в огледалото...