Понякога ми е толкова трудно да разбера къде да тегля чертата, между това да бъда добър и да не нараня чувствата на хората и това, да защитавам онова, в което вярвам. Винаги е трудно да приемем чуждата гледна точка, особено, ако тя е фундаментално различна от нашата. Всеки има правото да защитава собствения си мироглед, но дали цената, която плащаме понякога не е прекалено висока? Още ли се заблуждаваме, че в спора се ражда истината? Спорът ражда единствено ледени планини, на чийто връх е свила гнездо омразата. Получава се така, че от спора, в който в началото използваме разумни аргументи факти и манипулативна тактика, за неговия завършек използваме единствено агресия и ярост, рожби на нашето его. Когато изтрезнеем, трагично осъзнаваме, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а нашият егоцентризъм. Честито! Това, в което спора успя да ви убеди, е единствено, че можете да си създавате нови врагове. Дали обаче трябва да наричаме "враг" човека, който ни е наранил в изблик на емоции, лишени от здрав разум? Заслужава ли си да мразим, само защото никой не е убедил другия в правотата на своята истина? Не е ли време да приемем, че в палитрата на живота има много цветове, с които всеки рисува своя живот. Нима бихме искали да виждаме нашия шедьовър във всички около нас? Разбира се, че не. Защо тогава искаме да създадем един свят от зле направени копия, вместо да приемем, че освен живопис има и други стилове? Равносметката обаче винаги закъснява. Омразата и гневът вече са проникнали в нас. Задържани в ума и сърцето, те пресушават извора на живота, блокират личностния ни потенциал. Започваме да живеем в робство, оковани от угризения и взаимни обвинения. Идва момент, в който си мислим, че вече само чудо може да ни спаси от този зловещ затвор. Прошката е именно това чудо. Тя е магията, чиито заклинания всеки пази под железните решетки на своето его. Прощавайки, ние се освобождаваме от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. "Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление". Въпреки че знаем за целебния ефект на прошката, да простиш на себе си или на другите изисква философско и дълбоко преразглеждане на мотивите ни. Узряването да простим изисква да се откажем от нагласата си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно. Прощаването не е безпочвено примирение с това да изневеряваме на убежденията си или да вървим срещу принципите си. Не е и алтернатива на нашата парадигма. Не трябва да жертваме това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да погледнем през очите на другия и да се опитаме да усетим с душата и сърцето си неговата истина. Има хора, които прощават на всеки за всичко, прощават хората, които обичат, прощава победилия, защото е великодушно. Чудя се, аз защо да простя? Ще простя, защото само по този начин мога да изразя вярата ми в това, че колкото и малко да е доброто в един човек, и съм го видял дори веднъж, значи то съществува и аз няма да позволя омразата да го отрови. Прошката е оръжието на моята лична борба, чиято кауза е да събира хората, а не да ги разделя. Не ме правете самотен воин!
© Дидо Всички права запазени