Погребенията са едни събития, на които е трудно поносимо да се присъства без анестезия. Но сякаш по-поносимо е, когато тази загуба е конкретизирана и утвърдена като безвъзвратна. Ден, два, четиридесет, година и човекът вече е просто гроб, на който се оказва една социално-приета почит - символ, с който изкупваме вината, че сме живи. 

Има обаче едни погребения, които са по-зловещи и от детски кошмар.За тези покойниците сълзи няма, защото халата на апатията е пресушила всичко. Ритуалите на такива церемонии са клоунада, а гробовете, предварително обрасли с трева, лишени от съдържание.

Говоря за смъртта на чувствата и за студения мрамор, в който се превръща човешкото тяло, изпразнено от съдържанието на душата си. С осмъртяването им се прекъсва автоматично и връзката с живото и красивото посрдством заживяване в гробището на едни безобразни останки. И траурът е безкраен, защото земята не е достойна да роди цветя, които да бъдат положени върху плочите им. 

Да, смъртта на чувствата е зловещ процес и призраците, притежатели на тези тела, нямат работа на земята. 

Такива псевдочовеци се реят често, без цел, посока и смисъл. За тях всичко човешко е заплаха, която трябва да бъде кастрирана, лишена от съдържание точно като телата им...