Всеки ден се разминаваш с тях по улицата - забързани занякъде, със сериозни физиономии, в които прозира единствено стремежът за лични облаги. И дори и да се стремиш да не ги съдиш прекалено, неминуемо си потресен от студенината им. Не всички, но повечето. Мозъците им работят, но не и сърцата и душите им. Защо са им, нали само ще им попречат по пътя към върха? И ги затварят зад желязна врата,по възможност заключена безброй пъти,за да са сигурни,че така затормозяващите чувства няма да ги безпокоят. Ами да, как иначе можеш да успееш в живота, като мислиш за другите? Нали това значи да правиш жертви, да даваш, а как може да дава някой, свикнал само да взима? Като в приказката за Хитър Петър, в която чорбаджията паднал в реката и дори отказал да подаде ръката си, за да го спасят. Като се замисли човек, колко много поуки се крият понякога в детските приказки, на които възрастните понякога така пренебрежително гледат! И в живота е така. Не даваш ли и ти нещо, а само взимаш, си обречен. Но не ...