Всеки ден се разминаваш с тях по улицата - забързани занякъде, със сериозни физиономии, в които прозира единствено стремежът за лични облаги. И дори и да се стремиш да не ги съдиш прекалено, неминуемо си потресен от студенината им. Не всички, но повечето. Мозъците им работят, но не и сърцата и душите им. Защо са им, нали само ще им попречат по пътя към върха? И ги затварят зад желязна врата,по възможност заключена безброй пъти,за да са сигурни,че така затормозяващите чувства няма да ги безпокоят. Ами да, как иначе можеш да успееш в живота, като мислиш за другите? Нали това значи да правиш жертви, да даваш, а как може да дава някой, свикнал само да взима? Като в приказката за Хитър Петър, в която чорбаджията паднал в реката и дори отказал да подаде ръката си, за да го спасят. Като се замисли човек, колко много поуки се крият понякога в детските приказки, на които възрастните понякога така пренебрежително гледат! И в живота е така. Не даваш ли и ти нещо, а само взимаш, си обречен. Но не пари, драги хора, не винаги само пари! Най-важните неща, които можеш да дадеш, не са видими с просто око, дори и с микроскоп или рентген. Да дариш с усмивка близките си хора, да изслушаш това, което им тежи и просто да ги прегърнеш, да отговориш на въпросите на по-малкото братче или сестриче, на детето си, да отделяш време, за да му говориш за красивите неща в живота и как той заслужава да се живее... Но как може да го стори лишеният от сърце и душа човек? Та нали най-същественото е да гради кариера, да трупа пари? Само се вгледайте в лицата на заобикалящите ви индивиди в градския транспорт или на улицата. Не ви ли прави впечатление, че срещате предимно навъсени, каменни физиономии, без следа от усмивка, сякаш, ако се усмихнат, ще ги санкционират, че дори и младите момичета и момчета, още неизлезли от детската възраст, вече сякаш са порастнали и гледат на живота с меркантилизъм?Изводът е, че за духовното опустошение няма възраст. Еднакво може да сполети и тинейджъра, и стареца. Човек с богата душевност и вътрешен живот през целия си живот може накрая да рухне. Едно дете на 13-14 може тепърва да бъде убивано душевно. Светът е такъв, ще кажете. Да,може би, но само че отчасти ние самите сме виновни за изграждането му. Защото света го правят най-вече хората. И хората са отговорни за постъпките си на този свят. Не съм съгласна, че прогресът се дължи най-вече на разума. Така би разсъждавал някой, който никога през живота си не е чувствал истински. За мен лично, човечеството не е напреднало всъщност ни най-малко. Защото наистина му липсва нещо. И не пари, а чувства. Каква е ползата, че имаме машини, които правят живота ни по-лесен? Лесен, но на доминиращо чисто физическо равнище. Защо като сме толкова способни, не измислим машина, която да прави и чувства? Но не, това е невъзможно. Материята никога не може да се доближи до духа. Въпросните машини са хората. Чувствата се пораждат от самите тях. Но ккаво говоря, как може това да стане при хора с мозъци, но без сърца и души? Т акъв филм няма.
© Ниара Норууд Все права защищены