Hot Stuff - part 1

                                       Почакай! Забави малко ритъма си, защото... така трябва. Пролей, ако трябва една-две сълзички, но поспри... Така ще погледнеш с трезви очи на света, към везните на живота и ще видиш, че те въобще не се накланят в посоката, в която искаш. Той е някъде високо горе, а ти ниско долу. Защо се е получило така? Само знаеш, че вече няма смисъл от отговорите. Представляваш 300 грама мускулна маса и въпреки всичко не си само това. За мен си местожителство на душата ми, плътски образ, който мога да и дам... въпреки че е най-големият скитник, който познавам. Всички онези венички, капилярчета, и артерийки, които минават през теб, са рефлектиращо изображение на мечтите ми, на утопичните ми очаквания за нещо красиво и добро. Това е и големият парадокс. Очаквам с нетърпението на луда нещата, които живеят само в мечтите ми. Искам да се сбъднат, но мисля, че прекалената умора, може би от мен самата, ми пречи да го осъществя. Получава се нелепа игра на криеница, в която  аз играя ролята на този, който винаги закрива с ръце очите си, брои да сто и после открива това, което търси с  големи сизифови усилия... или пък го заплюват с думите „Салам, стой си там"

А ти си стоиш, променяш ритъма си през определен период от време, заключваш в мен различни емоции, само за да можеш да извършваш елементарните движения, които по принцип са ти до болка познати.

Туптиш ли още?

Чак ти се чудя на смелостта! Ако пренавиването на моторчето зависеше само от мен... Искам да те питам нещо, въпреки че едва ли ще получа отговор. Пак ще си остана само с въпросите, но въпреки всичко ще опитам. Ти, като пречистваш всичко от разните му там вируси и бактерии, не се ли уморяваш? Не ти ли писва от монотонното туп-туп-туп-туп!? Или го правиш само защото така ти е отредено. Или пък защото така АЗ трябва да получа Своето възмездие и да дочакам Моето време? Да изживея всичко, да изпия докрай горчиво-сладката кръв от раните на Живота и едва тогава да си кажа: „То живя заради мен, а аз за другите„

Та такива неща ми се въртят из главата! И още много други, които се старая  да пренебрегна...

А от постоянното им повтаряне, твоят най-голям враг Разумът, вече сякаш започна да функционира по друг начин. Вие двамата вечно се карате. И в повечето случаи ти печелиш. Защото хората са егоисти, в това число и аз .:) Харесва ни да се чувстваме добре, независимо дали това е истинско или самозалъгване. Това ни е в природата... И колко жалко, че точно в този миг, точно тези неща се нареждат така... и изглеждат коренно различни, погледнати през призмата на мрачните ни очаквания за „светлото бъдеще". Но ти не се замисляй... Защото си сърце... Защото аз и така си те харесвам и обичам. Имам нужда от теб... Нали винаги си искало да чуеш тези думи... както аз винаги съм искала някой да ги прошепне... точно там... близо до ухото ми... и да ме стопли с дъха си...

Е-е-ех, романтика!:)

Да живее идеализма!

Все си мисля и се успокоявам с  недоказаното твърдение, че точно този свят има нужда от точно тези хора... Ти ме разбираш...
Но, знаеш ли? На мен ми е мъчно за тях. Приличат ми на малки Исусовци, които не че поемат греховете на целия свят върху себе си, но донякъде всичките му негативни мисли, колебания и скитания... С упоритостта на луди се опитват  да убедят другите, че утопията е мечта, че мечтата е цел, че целта е предимно вяра, че вярата е истина, а истината е постижима. Само те си знаят колко е трудно и колко глупаво е отражението на тези действия върху личния живот... Техния живот...

Говори ми...

Притварям очи и те слушам...

Понякога не чувам нищо, освен тъпите удари, които се получават, когато се опитваш да излезеш от плътската обвивка. Задушава ли те вече?

И аз понякога се чувствам по този непълноценен начин... даже в повечето случаи е така. И сега си мисля... какъв човек трябва да си, за да продължаваш да делиш не само живота си, но и себе си на две? Колко голям  си и колко малък ставаш тогава? И дали въобще се смаляваш?

Растеш ли?

Не знам защо такива мисли ми се въртят из главата...

Но на теб мога да кажа всичко... Ти си сърце... моето сърце... моето...

Не се сърди.

Имаше моменти, в които исках всичко да мине през теб, а не успявах ли да го прекарам, ставаше страшно... Губеше се целия смисъл на проклетия живот. А сега като удавник се опитвам да подам глава извън твоят океан от емоции, да подишам малко мръсен въздух, да заровя лице в мазните петролни петна, които изплуват, когато погледна в душите на другите... Не искам вече да ми пука за това...

И на моменти те мразя!

Но ти ми прощаваш, нали!

И както казва един приятел - „И аз те обичам!"

HOT STUF!!!!

Какво ли съм имала предвид???

Успокоявам се, че на всеки се случва това... Ами... онова там, където настъпва един такъв, особен момент на „незнаене„ и „неможене". А то е някак мнимо, нищо, че точно тогава  го усещаш най-истинско! Непрекъснато се направлявам... дори и сега...

Днес дори разпознах „фотографския поглед", дето не го бях виждала толкова отдавна, но това е друга тема на разговор с теб... и то доста дълга...

Искам да изплача себе си!

Сега е трудно... повече от всякога. Толкова, че не ми стигат думи и душа да го опиша. Отварям очи сутрин и първата ми мисъл е: „Боже, и днес ли?" Независимо от заместителите под формата на цигара, дъжд или песен, болката остава. Без значение колко дълго си опитвал... да я преодолееш. Тя е там. И рано или късно изплува. Всичко е природа... дори мазните петролни петна от човешки изкривявания в океана на душата ти... Вид самозалъгване. За да ти е по-добре... всъщност. И въпреки това остава. Смисъла. Да, той е там, дори когато боли, дори когато усещаш горчивия вкус, дори когато не намираш сили и падаш... Продължаваш. Защото някой беше казал, че човек усеща сърцето си най-силно, когато кърви... А ти кървиш... И е по-лошо, защото тази кръв не излиза навън, не избликва като гейзер, а бавно и мъчително циркулира в тялото ти... Сякаш бъбреците и черния ти дроб вече не функционират... Замърсена, тя продължава нагоре към мозъка и прави мислите ти тромави като дебелак, който не разбира това, просто защото е свикнал по този начин, неговия начин, „истинския" начин и... Всичко останало отдавна е загубило всякакво значение... истинското, реалното значение...

Убиваш се, заменяйки себе си с онзи, другия човек, който надделява. Вътре сте двама. Но вторият лежи на дъното на твоето съзнание, ембрион на страха или пък немощен старец, който е изгубил всичко... почти всичко, освен изначалния инстинкт за живот. И продължава да вегетира, да мисли, да диша. Бавно и трудно. Без замисъл. Без план. Без посока. Просто фаталистичен навик, превърнал се в догарящо желание за нещо повече от това, което е било...

Искам да изплача себе си. Но е трудно, по-трудно от всякога. Защо?

Поредната доза колебание и  наркотична привързаност към разделяне и разграничаване. Винаги има „ако", „може би", „но"... „Анализирай това" и „Анализирай онова"...

Умирай тогава!

Без сълзи и без анализиране!

Без да търсиш смисъл, защото няма да го намериш !

Истински!

Реално и болезнено истински!