23.07.2021 г., 0:28 ч.

Християнски герои - Дейвид Брейнард 

  Есета » Други
2000 2 3
7 мин за четене

Дейвид Брейнард (1718 – 1747 г.)
 
Дневникът е един от най-добрите разказвачи на тайни. Читателят разтваря страниците му и изведнъж го връхлита чувството, че надниква в душата на автора и това го кара хем да любопитства, хем да се чувства малко неудобно. Сякаш се натрапва; сякаш нахлува с ритник в скришна стая, която е изградена единствено, за да приюти вътрешния мир на някого другиго. Има дневници обаче, които щом легнат в дланите на своите читатели като че ли приемат формата на покана. Настойчиво призовават да бъдат прочетени, защото в сърцето на създателите им има съкровища, които трябва да излязат наяве. И ако решат да се покорят на вътрешния си импулс, и ако дръзнат да се впуснат в приключението, читателите на този вид дневници могат да открият неподозирани съкровища – съкровища, имащи способността да променят курса на цял един живот.
 
Именно такъв е случаят с дневника на Дейвид Брейнард – около 380 изписани страници, представящи живота на един млад мъж. На пръв поглед съдържанието на въпросните страници не е нещо особено. Но това е само на пръв поглед. Написаното от Дейвид Брейнард се превръща в изключителен източник на вдъхновение на десетки герои на вярата, чиито животи от своя страна служат за вдъхновение на хиляди.
 
Любопитно е това, че дневникът и името на автора му днес едва ли щяха да бъдат познати на някого, ако записките не бяха открити от Джонатан Едуардс – ключовата фигура от Голямото пробуждане, просветителят, чиято проповед „Грешници в ръцете на един гневен Бог“ и до днес се счита за класика в американската литература.
 
Едуардс намира купчината изписани страници след смъртта на Дейвид. „Находката“ става възможна, защото Брейнард умира в дома на Джонатан. Запознавайки се със съдържанието на дневника знаменития богослов не само решава да го публикува, но и сам пише биографична книга със заглавие „Животът на Дейвид Брейнард“, която до ден днешен е важен източник на вдъхновение за много вярващи, решили да се посветят на мисионерското дело.
 
Дейвид Брейнард е роден на 20 април 1718 г. в Хаддам, Кънектикът. По това време Джонатан Едуардс е едва на четиринадесет години, а Голямото пробуждане все още не се е случило. Все пак Брейнард ще преживее и двете вълни на съживление (от средата на тридесетте и началото на 40-те години на осемнадесети век), които ще окажат огромно въздействие върху собственото му възприятие на вярата. За съжаление Брейнард ще издъхне твърде млад. Болен от туберкулоза той ще премине от този свят на 9 октомври 1747 г. в къщата на Джонатан Едуардс; едва на двадесет и девет годишна възраст.
 
Ранните години от живота на Дейвид са мрачни и изпълнени с тъга. Родителите му умират рано; рано напускат този свят и братята му Неемия, Израел и сестра му Еруша. Близък на семейството твърди, че „от двеста години насам много членове от фамилия Брейнард страдат от депресия.“ По всичко личи, че Дейвид също наследява тази тенденция, защото в своя дневник той подробно описва тежките мисли, с които се бори почти постоянно.
 
Когато навършва 20 години Дейвид започва да осъзнава, че религиозните му убеждения са легалистични, защото се основат на собствените му усилия да заслужи Божието благоволение. Също така открива, че в сърцето му има много скрит бунт срещу Бог. Трудно му е да възприеме Библейските концепции за първородния грях; за суверенната воля на Бог; за невъзможността да победи греха със собствени сили и т.н.
 
Един ден обаче, когато е на 21 години, по време на разходка, малко преди залез слънце Брейнард преживява нещо, което променя целия му светоглед. Той пише в дневника си следното: „Докато вървях в една тъмна гъста горичка, неизразима слава сякаш се разкри пред моята душа… Това беше нов вътрешен поглед към Бог; такъв, какъвто никога преди не съм имал… Учуден застанах неподвижно и бях изпълнен с възхищение… Душата ми се зарадва с радост неизказана… Душата ми беше завладяна и възхитена от превъзходството, прелестта, величието и другите Божии съвършенства… Вярвам, че така Господ, ме доведе до сърдечното желание… да търся първо Неговото царство… Почувствах се като в нов свят.“
 
Скоро след това преживяване Дейвид Брейнард се записва да учи в Йейл. Всъщност желанието му е, след като завърши елитния университет да стане църковен служител. През първата година обаче той се разболява от морбили и се налага да се прибере у дома. Следващата година отново се прибира за лечение в къщи, защото е толкова болен, че започва да плюе кръв. Вероятно той вече има туберкулоза – болестта, която ще причини смъртта му седем години по-късно.
 
Дейвид се връща в Йейл, след като състоянието му се подобрява. В университета средата се е променила. Влиянието на Джонатан Едуардс е нараснало (изтъкнатият богослов се противопоставя на духовния упадък в учебното заведение) сред обучаващите се, което предизвиква напрежение между преподаватели и студенти. Брейнард активно подкрепя позицията на Едуардс, което предизвика ръководството на университета да изгони младия мъж. И така, след като плановете, които Дейвид е чертал за бъдещето се провалят пред очите му, той трябва да преосмисли целия си живот.
 
Житейската посока сякаш сама намира объркания младеж. Брейнард получава предложение от Джонатан Дикинсън, презвитериански църковен лидер от Ню Джърси, да стане мисионер сред индианските племена. Младият мъж приема и след кратка подготовка, на 1 април 1743 г. започва неговата активна мисионерска дейност. Първоначално базата му е в град Стокбридж, където създава училище за индиански деца и успява да преведе някои на псалмите на езика на местното племе. След това се премества да работи с индианските племена, които се намират  по поречието на река Делауеър в Пенсилвания.
 
Постепенно Брейнард започва да вижда резултат от работата си. През 1745 г. само в едно от племената, в които служи събранието от вярващи индианци наброява 130 души. През ноември 1746 г. обаче здравословното състояние на Дейвид се влошава. За да се възстанови той прекарва четири месеца в къщата на Дикинсън в Елизабеттаун. На 20 март 1747 г. Брейнард посещава за последен път индианските племена, на които е служил; после отсяда в къщата на Джонатан Едуардс в Нортхамптън, Масачузетс. На 9 октомври 1747 г. умира мъчително от туберкулоза.
 
Дейвид Брейнард умира твърде млад. Живее едва двадесет и девет години, пет месеца и деветнадесет дни; само осем от тези години той е вярващ; само четири от тези години той изкарва в активно служение като мисионер. Кратък живот без кой знае колко велики постижения. Каква е причината тогава, когато става въпрос за мисионерското дело в Америка и по света, името на Дейвид Брейнард да буди толкова голямо уважение?
 
Първата и може би най-очевидната причина се корени в ефекта от биографичната книга, която Джонатан Едуардс пише за Брейнард – книга, която е вдъхновена от дневника на Дейвид. По повод книгата на Едуардс Джон Уесли казва: Нека всеки проповедник прочете внимателно „Животът на Дейвид Брейнард“; Хенри Мартин (мисионер в Индия и Персия) заявява следното: „Когато четох книгата за живота на Дейвид Брейнард, душата ми бе изпълнена със свято желание да подражавам на този необикновен човек“. „Животът на Дейвид Брейнард“ докосва дълбоко и повлиява на житейските избори на много герои на вярата като Робърт Морисън и Робърт Маккейн от Шотландия; Фредрик Шварц от Германия; Дейвид Ливингстън от Англия; Андрю Мъри от Южна Африка; Джон Милс и Джим Елиът от Америка и др.
 
Животът на Брейнард, който, като безценно съкровище излиза наяве в неговия дневник, оказва ключово влияние за това Хенри Мартин да стане мисионер; животът на Хенри Мартин вдъхновява Уилям Кери да стане мисионер; животът на Уилям Кери вдъхновява Адонирам Джъдсън да стане мисионер; животът на Адонирам Джъдсън на свой ред вдъхновява хиляди вярващи да станат мисионери. В този смисъл ефектът за Божието царство от живота на един млад мъж, починал на двадесет и девет години без кой знае какви велики постижения, е неизследим.
 
Вероятно успехът на „Животът на Дейвид Брейнард“ сред настоящите и бъдещи мисионери е толкова голям, защото те лесно могат да се свържат с трудностите, през които Брейнард трябва да премине. Почти през целия си живот Дейвид страда от тежки болести; често се бори с депресивни мисли; неведнъж е връхлитан от чувство за самота; живее в постоянен недостиг на храна и в липса на елементарни условия за живот; периодично се пита дали в крайна сметка обича индианците – хората, на които служи; със всички сили се стреми да остане верен на призива си и т.н. 
 
И все пак, защо животът на един млад мъж оказва толкова забележително влияние върху прочелите дневника му и написаната за него биографична книга? Отговорът на този въпрос е изключително простичък: животът на този млад мъж е честен свидетел на истината – истината, че Бог може да използва слаби, болни, обезсърчени, угнетени, самотни, борещи се хора, за да прослави Своето име; истината, че страданието за Божието царство ражда плод, чийто вкус може да бъде усетен не само тук и сега – соковете на този плод пръскат от великолепната си свежест и носят несравнимата си сладост и във вечността.
 
Когато читателят прелисти последната страница на „Животът на Дейвид Брейнард“, въпреки всичките слабости и борби на героя на книгата, бива завладян от факта, че един обикновен болнав младеж в крайна сметка не се отказва нито от вярата си, нито от своето служение. Има нещо изключително завладяващо в примера на християни, които изживяват дните си със страстно посвещение в покорството на Божия Син Исус Христос, защото когато житейските обстоятелства, и дори когато целия свят е срещу тях, те са готови да извървят пътя докрай; независимо от цената.
 

© Явор Костов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много хубаво есе, наистина са неведоми неговите пътища, Той намира начин по който, да засвидетелства за себе си, може дори в стръкче цвят, който поднасяме към носът си, за да усетим и да се насладим, на прекрасният му мирис, а вярата в Него, прави живота ни по лек! Насладих се и те поздравявам!
  • Неведоми са пътищата Божи! Той избира слабите, немощните, невздрачните в човешките очи за да прослави Божието дело за спасение на човека. Самия Той служеше не с меч и оръжие, а с любов, кротост, благост, търпение. Сам Той каза на Илия, не съм нито в бурята, нито в силния вятър или в гърма, а ще мина с лекия ветрец .Силата на Бог е в кротоста му и всеопрощаващата му любов. Поздравление за есето!
  • Поредното вдъхновяващо есе!
    Наистина „Бог може да използва слаби, болни, обезсърчени, угнетени, самотни, борещи се хора, за да прослави Своето име“.
    „ Има нещо изключително завладяващо в примера на християни, които изживяват дните си със страстно посвещение в покорството на Божия Син Исус Христос, защото когато житейските обстоятелства, и дори когато целия свят е срещу тях, те са готови да извървят пътя докрай; независимо от цената.“
    Колко неизследими са Божиите пътища!
    Поздрави, Явор!
Предложения
: ??:??