Епископ Евгений Босилков (1900 – 1952 г.)

Той е роден в Белене, а детството му преминава на брега на тихия бял Дунав. Огромна роля в неговия живот изиграва майка му, която се стреми да възпита момчето си да вярва в Бога. И усилията й се увенчават с успех. Когато става на единадесет години Евгений Босилков заявява, че иска да стане свещеник. Няколко месеца след това, щастлива и леко притеснена, майка му го изпраща на входната врата, а хлапакът Евгений нарамил малко вързопче се отправя към село Ореш, където има малка семинария на пасионистите (пасионистите  или „Конгрегацията на страстите на Исус Христос”, са католическа религиозна институция, която поставя специален акцент върху страданията на Исус Христос).

Две години по-късно Евгений заминава за Русе, където продължава обучение в тамошната семинария. Освен с буден и практичен ум той се отличава и със специален афинитет към шегите, което го прави желана компания за неговите съученици. Поради открития си характер лесно се сприятелява с всички. Неговите преподаватели веднага забелязват, че Евгений Босилков, това нисичко момче с кръгло лице, високо чело и с коса сресана точно по средата, има бляскаво бъдеще. И бъдещето наистина е много обещаващо. През 1914 г. тийнейджърът продължава обучението си първо в Белгия, после в Холандия, където придобива огромен апетит към знанието.

На деветнадесет години е изправен пред важен избор: да отиде в манастира Диепенбеек в Белгия и да продължи да прави нужните стъпки към реализиране на свещеническия призив или да се върне в България, поемайки по някакъв друг житейски път. Решението не е лесно, но Евгений ясно усеща, че трябва да посвети живота си на Бога и избира съдбата на свещенослужител. И стъпка по стъпка започва да реализира това, за което е мечтал още като малко момче. След завършване на обучението си любознателният младеж се прибира в България, но после заминава за Рим, където защитава докторска степен по богословие. 

Когато отново се завръща в родината си, д-р Босилков е назначен за енорийски свещеник в Русе. Под неговото вещо ръководство общността за кратко време се съживява. Не минава много време обаче и енориашите разбират, че младия свещеник ще бъде преместен в Бърдарски Геран. Те изпращат писмо до епископа, умолявайки го да отмени новото назначение на Босилков. Следващите редове от писмото до епископа описват въздействието, което младия богослов оказва върху общността, в която служи: „Не съществува дейност, която да не е подкрепена от него, и за която той да не е пожертвал време, работа и средства. До сега не сме имали свещеник към когото да сме така привързани, да е толкова обичан, уважаван и следван. За това свидетелстват сълзите на малки и големи, неодобрението от страна на всички за неговото преместване. Тръгването му ще бъде беда за Русе и ще има трагични последици за живота на католиците от нашия град.“

Където и да отиде Евгений Босилков „заразява“ хората с вярата, която изпълва сърцето му и раздвижва живота на местната общност. Междувременно в България се случват събития, които ще се окажат съдбоносни за дейността и съдбата на Евгений. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България, страната е окупирана веднага, а тази окупация завършва с „освобождението“ на българския народ. В следващите няколко години, комунистическата партия изцяло завзема властта и с помощта на Съветския съюз установява безпрецедентен терор. Реки от кръв заливат древната земя.

В едно писмо от 2 юни 1946 г. Евгений споделя болката си от липсата на религиозна свобода, пишейки тези редове: „Христос не е обещал рая на земята, някой друг – да. Но онези, които го обещават превръщат земята в ад. Този, който го обещава, сега управлява България. Ето защо, аз не мога да мълча, а понякога не трябва да се мълчи и затова трябваше на два пъти да се явявам пред съда. Но досега „рибката“ се изплъзва от ръцете им.“

В тези несигурни и жестоки времена на комунистическа саморазправа с инакомислещите Евгений Босилков е назначен за епископ на Никополската епархия. По време на първото си епископско послание към клира и вярващите в епархията епископ Босилков изговаря думите: „обичай истината, не изменяй нито поради липса, нито поради угодничество“; тези думи той се стреми да живее на практика до сетния си дъх.

През 1948 г. като по чудо Евгений получава разрешение да пътува в чужбина. Епископът има желание да посети приятелите си в Белгия, Италия и Холандия. Навсякъде където отива той е приет с почести, но може би нещото, което му прави най-силно впечатление е колко свободно се диша в тези страни в сравнение със „задушливата“ атмосфера в България. На 17 септември 1948 г. епископ Босилков се среща с папа Пий XII. Евгений го информира за драматичното политическо и религиозно положение в България, като в същото време решително заявява, че ще се върне в страната си дори ако за това ще трябва да заплати с живота си. В края на срещата папата прегръща смелия свещеник и казва: „В България Ви очаква венецът на мъченичеството.“   

Когато през 1949 г. комунистите приемат нов закон, наречен „За религиозните култове“, а българските епископи са повикани да го подпишат, Евгений Босилков споделя своята позиция в едно писмо: „Аз вече категорично отговорих, че няма никога да го направя. И знаете ли какво ме очаква? Разбира се, затворът. Готови са да ни унищожат. Не се колебая нито за момент и се подготвям за най-лошото. Следите от нашата кръв ще станат гаранция за едно прекрасно бъдеще на Църквата в България. Семето трябва да умре!“

Евгений е арестуван в малка вила сред горите на Люлин на 16 юли 1952 г., като същия ден по време на акция срещу Католическата църква в България в предварителните арести са отведени още 40 свещеници. Новината за арестуването на епископ Босилков бързо обикаля страната и хвърля в смут вярващите, приятелите и близките му. Всички те разбират, че Евгений едва ли ще се върне вече и с болка осъзнават, че в собствената му родината вече е опасно дори да се споменава името му.

На 29 септември започва процесът срещу Евгений и другите арестувани. През престоя му в предварителния арест следователите са се опитали да приложат всичките си садистични тактики, за да пречупят епископа, но той остава несломен. На 2 октомври е произнесено решението на съда; Евгений и още трима вярващи – Камен Вичев, Йосафат Шишков, Павел Джиджов са осъдени на смърт, а останалите обвиняеми получават от 5 до 20 години затвор. Епископ Босилков приема присъдата със спокойствие, което прави впечатление на присъстващите на процеса. Племенничката му, сестра Габриела си спомня: „Той ни търсеше с очи, беше усмихнат и леко ни махна с ръка за поздрав.“

Западът следи процеса в София. Срещу присъдата се надигат протести на много места по света. С позиция излизат папа Пий XII, германският канцлер Конрад Аденауер, американският президент Хари Труман и много други видни политически и църковни лица, но напразно.

Присъдата е изпълнена на 11 ноември 1952 г. в 22.30 часа. Има нещо обаче, което комунистическите власти не взимат предвид, убивайки Евгений; екзекуторите на Босилков не знаят, че влиянието на епископа няма да умре заедно с тялото му. Думите и делата на Евгений продължават да вдъхновяват и до днес много хора по света. В едно от тези вдъхновяващи послания той напомня за силата на житното зърно от Евангелието със следните думи: „Добро е винаги онова, което Бог е приготвил за нас. О, това заровено в земята семе трябва да умре. Не, то никога не плаче, защото съзнава своята зародишна сила, която стократно умножава плода.“