Безкрайността на думите те плаши. Навярно от моето словолеене ти доскучава и обрамчва минутите край теб празнота, но и не протягаш ръка, за да ме спреш!
     Стоиш загадъчна и тайнствена, вплела грижите си в нежните си пръсти и търсиш изискани слова за отговора си...
    Но преди да сториш това, в очите ти зървам усмивка-преграда. Искаш да узнаеш дали от празнодумството вече не съм оглупял или просто така съм устроен... А аз, самозапален, се плъзгам по наклона на собствената си самовлюбеност и с поток от  думи те обсипвам.
      И веднага, може би за секунди, ми се мярва мисълта, че искам да се изприказвам, зареден със словоенергия от години. Страхувам се да спра... После не бих наредил думите така.
       Навярно с години съм ги отглеждал и сега?...
     Думите не цъфтят красиво, като белите нежни цветове на маргаритката, ако с любов не си ги отгледал, ако от всяко слово - цвят, нектарът не си изпил, ако...
     От всяко слово никне зрънце любов, ако любов си посадил!