Беше крайно време да го напиша. Беше крайно време да го изрека на глас. Беше крайно време да сложа край.
Отдавна трябваше да изхвърля четката ти за зъби, а не грижовно да я прибера в шкафа, слагайки и протектор, за да е чиста видиш ли, ако решиш да се върнеш. Но не бях готова, знаех, че ще дойде момента, в който не само ще изхвърля четката ти, а ще измия първо тоалетната с нея.
Може би най накрая съм готова, след като останах будна до сутринта размишлявайки над всичко случващо се. Осъзнавайки, че е трябвало повече време на сърцето ми осъзнае, това което вече мозъкът ми знаеше. Глупаво сърце или пък глупава тръпка, но със сигурност е нещо глупаво.

Също толкова глупаво е или пък беше, надявам се, че беше, да си губя времето в размисли и страсти за теб. Да се чудя,защо все така не ми звъниш, защо изведнъж ти станах не интересна, да се тормозя с мисли, че може би аз нещо, някъде и някак си съм сбъркала.
Определено - беше си глупаво.
Но преди да се стигне до гадното глупаво имаше период на хубаво глупаво.
Хубавото глупаво се състоеше в начина по който ме караше да се усмихвам, когато вървях по улицата, мислейки си за теб.
Не мога да отрека, че умееше да ме караш да се чувствам специална, също толкова специална, колкото не специална се чувствах сега.
Не мога и да отрека, че ме побъркваше колко беше загадъчен, колко беше объркващ и тих. Колко не ми позволяваше да разбера мислите ти и сърцето ти.
Чудя се ще успея ли някога да си отговоря дали си просто добър актьор или наистина имаше чувства, защото не мога да забравя как допираше глава в моята и ме гледаше с най- объркващо
влюбения поглед, който някога съм виждала и как караше времето да спре, тогава очите ти говореха толкова много, макар да уста ти да не изричаше и думичка.
Най-вероятно ще си се чудя винаги.
Но по дяволите актьорските ти умения, очите ти говореха,а и понякога и устата, макар рядко, но ми беше достатъчно.
Беше ми достатъчно да кажеш ''хубаво ми е с теб'' и ''не искам да си тръгвам'' или да ми кажеш, че съм красива, когато съм със, запасан до ушите, клин и тениска, с кок и без грим, стигаше ми наистина, за да си мечтая, да за се надявам и да ти прощавам всеки път, в който ми се искаше да те убия.
Стигаше ми, за да ми липсваш, когато си отидеш, за да те мисля, когато те няма.
И ми липсва. Липсва ми да лежа до теб, чудейки се какво ли мислиш, чудейки се дали ме обичаш, мечтаейки си да ме обичаш..
И въпреки безбройните, дълги нощи, прекарани в мисли, защо просто си отиде без да кажеш и дума, ми беше хубаво.
Беше ми хубаво. Жалко само, че изчезна толкова изведнъж, толкова постоянно, толкова безкрайно.
Или пък не е жалко, защото всеки път щом ме накараше да се усмихна, правеше нещо, с което ми напомняш какъв всъщност си и чак сега, чак след толкова време осъзнах, че мога да ти кажа само ''Благодаря'' и ''Беше ми приятно-неприятно''.
Глупаво беше да се чудя, защо се държеше така, след като отговора е бил винаги пред очите ми - просто никога не съм била това за теб, което ми се искаше.
Никога не съм била нещо по-различно или нещо по-специално. Бях просто НЕЩО.
Но стига драми и размисли. Четката в коша. Боклук при боклука.
И всички заживели щастливо.