"Да, братя мои, за играта на сътворението е нужна свещената повеля на словото: "Да бъде!". Духът иска своята воля, изгубилият света спечелва свой собствен свят." Фридрих Ницше

                                                                   есе

 Ницше описва драматичното откъсване от човешкото на тези,които са водени от волята за живот. Само те, които не са убили духа си, въплъщенията на дионисиевото начало са способните да създават. И този жив дух иска, той казва "Да бъде!", изкарва те от празното съществуване и те подтиква да запълваш нищото, което си. Тук няма разлика между творение и творец, защото актът на създаването го идентифицира и определя.
 Този акт е присъщ само на хората, затова те са единствената част от света, която може да се самопроменя, но не всеки човек има съзнанието и волята да го направи. Онзи, който е просто част от божието творение си остава нищо в себе си. За света той е нещо, но няма свой свят в който "да бъде", според собствената си воля.
 Жан-Пол Сартр определя вещното битие толкова плътно, че няма място за нищото, което е твоята възможност за живот. Има я само ролята ти, функцията ти,от която не можеш да избягаш. Сътворен си и това те прави детерминиран. Единствения начин да избягаш от тази обвързаност е да откажеш да играеш играта на сътворението според божието слово и да изречеш своето. Да кажеш какво не си, за да заличиш онова нещо, което си направен, за да бъдеш нищо. Дори за това се изисква да избереш, тоест дори самоопределянето като нищо е свобода - твоята собствена свобода да не си. Това значи, че си избрал да те няма, докато ти сам не решиш кой си, до момента в който ти не създадеш себе си. Никой друг не може да те определя или променя, да ти задава граници. Ти ги поставяш и се раждаш повторно, този път не за съществуване в проект, а като живата проекция на волята си. Ти си света, безкрая, всичко и нищо в едно, защото в теб е неограничената, напълно независима сила да твориш индивидуалната си реалност.
 Бог пръв казва "Да бъде!", с което ни дава онази сила, но с нея ни дава и любовта към неговия свят и роля в него. Пуска ни в райската градина и там оставя изкушението сами да създаваме. Обрича ни да сме грешни пред него и самотни в себе си или незавършени и вечно неудовлетворени от безличното си съществуване. Какво съвършено има в щастието, че имаш всичко, което не си искал? И защо някой ще казва кое е твоето всичко? Нали ти имаш собствена воля  за да го избереш!
 За да проговориш ти, Бог трябва да замълчи. В неговия свят няма място за теб, за цялостната ти същност, за цялата ти прелест. Затова е нужна на Свръхчовека божията смърт. Той е творецът, който губи света, за да спечели свой собствен свят. Само на него цялата истина, че човешкия дух иска да твори е по-скъпа и от рая и той играе, твори и живее на своята сцена.